— За него съм дошъл да говорим. До този момент той командва парада. Мисля, че е време да си разменим ролите. Имаме шанс да го сторим, ако поставим под свой контрол бойното поле. С други думи — да бъдем там преди него.
— Какво чакаш тогава? Нали затова ти плащам?
— За съжаление не е толкова просто.
— Прави каквото намериш за добре, мен то не ме засяга. Искам да го махнеш от пътя ми, и то завинаги!
— Засяга те и още как!
— Е, да — нали са го пратили да ме очисти!
— Той е тук, за да очисти и мен.
— Какво?
— Познавам този човек, с него имаме стари сметки за уреждане… Те нямат нищо общо с теб.
— Разбирам.
— Освен ако не ни вкарат едновременно в капана му.
— Как?
— С помощта на едно от тези негови копчета — Никълъс вдигна електронния диск пред очите на Томкин. — Това тук е временно блокирано, но ще започне да действа отново в мига, в който го залепиш за някаква гладка повърхност. Такива са подслушвателните устройства от новото поколение…
Ледените очи на Томкин разбиращо проблеснаха — измамата беше нещо, с което цял живот се беше занимавал.
— Искаш да кажеш, че…
— Ще го задействаме отново и ще се възползваме от него. Той положително ще приеме, че устройството е излязло от строя временно и…
— Ами ако не налапа, въдилата? Този тип е специалист. За нинджите съм чувал, че…
— Смятам, че няма да се стигне до това — прекъсна: го Никълъс. — Иска ни и двамата и ако се убеди, че може да ни спипа едновременно, той ще поеме този риск дори и да има съмнения. Ще го стори, защото не знае, че капанът съм заложил аз! Това е такова, предизвикателство към чувството му за чест, че едва ли ще предпочете предпазливостта!
— Значи ще го подмамим да се появи, така ли? — бавно и отчетливо попита Томкин.
— Да.
Сините очи изпитателно се впиха, в лицето му. Почти физически Никълъс долавяше прещракването на мозъка отсреща, който сякаш вземаше важно делово решение с помощта на компютър. Но по един особен начин това действително беше делово решение.
— Давай, ще го направим! — звънна миг по-късно гласът му без дори сянка от колебание.
По-късно, след като Никълъс внимателно сложи микрофончето в предварително приготвеното му легло от дебел пласт памук и го мушна в едно от чекмеджетата, Томкин вдигна глава и попита:
— Ще можем ли да го уредим за вдругиден през нощта?
— Няма проблеми.
— Добре — кимна той и хвана слушалката, а Никълъс стана да си върви. — Хей — спря го богаташът. — Не ми каза, че си имал проблеми с Джъстин…
Никълъс се закова на място и беззвучно го прокле. Нима пак се е заел да шпионира дъщеря си? Откъде иначе ще научи?
— Пипнах гол нерв, нали? — изсмя се онзи. — Имаш лице на изпечен комарджия, но аз си знам, че е така!
— Какво точно знаеш?
— Просто, че се е върнала в града и се среща о друг мъж — сви рамене Томкин. — Не го знам кой е, но скоро ще разбера. — Очите му се сведоха надолу и той започна да набира някакъв номер. — Всъщност това не ми харесва, предпочитам да бяхте останали заедно… Ти си мъж точно за нея! Сега обаче се страхувам, че ще я подкара постарому…
— Къде е тя?
— Ало, ако обичате…
— Томкин! — Никълъс преодоля на два скока разстоянието помежду им.
— Задръжте така, ако обичате — Томкин прикри мембраната с длан и въпросително го погледна: — Какво каза?
— Къде е тя?
— В една дискотека, намира се на Четиридесет и осма улица — запад. — Ръката му разрови бумагите върху бюрото: — Тук някъде имам името… Аха, ето го. — Прочете фирмата на глас и учудено вдигна вежди. — Познато ли ти е?
— Обикновено не посещавам дискотеки — отвърна Никълъс, а гласът му беше стегнат като навита пружина. Лицето срещу него имаше блажен израз, сякаш току-що беше лапнало бонбон с невероятен вкус.
— И аз така си помислих — рече Томкин. — Иначе би се срещнал с нея доста по-рано — тя отдавна си пада по подобни места… — После му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен и отново залепи слушалката на ухото си.
Известно време произнасяше несвързани думи, които би трябвало да означават участие в някакъв разговор, свободното му ухо долови мекото затваряне на асансьорната врата и едва доловимото мъркане на електродвигателя, който отнасяше Никълъс далеч надолу.