Когато мъркането престана, той протегна ръка и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Без да извръща глава, остави слушалката върху вилката и спря омагьосан поглед върху малкия електронен чип. По чедото му избиха ситни капчици пот. Те винаги се появяваха, когато трябваше да вземе важно решение в бизнеса. Сърцето заблъска в гърдите му, пулсът му рязко се ускори.
Облиза устни, пресегна се и внимателно измъкна микрофончето от памучното му легло. Залепи го от вътрешната страна на плота и се отдръпна към прозореца. В краката му се простираше цялата западна част на града, заспала в този късен час на нощта. А отвъд нея лежеше и цялата огромна страна, невидима, но напълно осезаема… После започна да говори.
— Предполагам, че всичко зависи от това колко силно го искаш — бавно и някак вглъбено каза той. — Но аз мога… Мога да ти поднеса на тепсия Никълъс Линеър. Така както се поднася сладкиш! Толкова е сигурно, разбираш ли? — Обърна се и започна да говори директно към микрофончето, увиснало като паяк под бюрото му. — Бас слагам, че това означава страшно много за теб! Че е въпрос на живот и смърт! Какво ще кажеш, а?
Пресегна се и откачи микрофончето, после го натика в чекмеджето по същия начин, по който го беше сторил Никълъс. Държеше винаги да е акуратен.
Върна се на стола си, сключи ръце зад тила и зачака иззвъняването на телефона. Беше сигурен, че той всеки момент ще звънне. Кобурът на заредения пистолет беше залепнал за влажната риза под мишницата му, но топлината му беше страшно приятна.
В подобни ситуации нищо не се знае, помисли си той.
— Търсят те.
Телефонът иззвъня точно в мига, в който Кроукър пристъпи прага, но въпреки този факт, както и другия — че вече беше включила автоматичния секретар, тя отиде да отговори.
— Там ли си, Г.?
— Да, Пеър.
— Помислих си, че ще те изпусна. Имаш ли нещо предвид за довечера?
— Не, довечера не мога.
Умората му не се дължеше само на безсънието. Сякаш неизброимите часове, прекарани в службата, на улицата и в съдебните зали, бяха изплели невидима, но здрава паяжина, обгърнала го като втора кожа — сива и лишена от възраст.
— Просто професионален въпрос, нищо повече — извинително каза Пеър, взела мълчанието на Гелда за израз на раздразнение. — Исках да разбера дали…
— Тази вечер не мога.
— Не се обадих предварително, защото става въпрос за сенатора.
— Намери му някоя друга — отвърна Гелда.
— Той иска теб, Г. — бавно и търпеливо каза Пеър. — Знаеш, че за него други няма…
Изправен в полумрака като внезапно оживял митичен звяр, като същество, което някой случайно е облякъл в човешки дрехи, той почти не си даваше сметка за присъствието й.
Но при нея беше обратното.
— Отговорът продължава да е не.
— А Деър? Какво да й кажа, когато пристигне? — Очевидно Пеър долови нещо особено в тона на Гелда.
А тя пък си даде сметка, че е вдигнала телефона именно защото той е тук.
— Не. Дори и за нея. Всичко свърши, отказвам се.
— Ясно — отвърна Пеър, В гласа й нямаше дори следа от обида или раздразнение.
Главата на Гелда се завъртя, сякаш току-що беше изпила цяла бутилка „Дом Периньон“, душата й се изпълни с отдавна забравена лекота.
— Ще ми липсваш, Г. — промълви Пеър. Съвсем в нейния стил тя не спомена нито дума за клиентите.
— Никога няма да те забравя! — прошепна Гелда.
Мек смях:
— Надявам се. Сбогом, Г.
Гелда затвори телефона и се приближи до Кроукър.
— Какво се е случило? — попита тя, прегърна го през кръста и го поведе навътре. Меката светлина на лампиона освети окървавените му ръце. — Няма ли да ми кажеш защо си тъжен?
— Току-що посетих две семейства… Бременна съпруга и майка на три деца… — Очите му безпомощно потърсиха нейните: — Някога случвало ли ти се е да съобщиш за смъртта на близък човек? На мен ми се е случвало… Но днес за пръв път трябваше да съобщя за смърт, предизвикана по моя вина… — Очите му се насочиха към изцапаните ръце, напръскани с тъмнокафяви капчици, засъхнали като люспици морска сол.
— Нека започнем отначало — тихо промълви тя, после взе ръцете му и леко го подръпна. — Но първо да махнем тази кръв.
Стените на заведението бяха целите в огледала и черно опушено стъкло. Имаше няколко нива, които приличаха на висящи градини, подът на всяко от тях беше остъклен и под него в такт с музиката мигаха разноцветни светлини.