— Сложи ги тук, между нас, моля.
Никълъс остави пакетчето върху рогозката и го разтвори. Вътре беше кутията с дракона и тигъра, която родителите му бяха получили като подарък от Со Пенг.
— Отвори я — рече Фукашиги и в гласа му се появи някаква тържественост.
Никълъс се подчини, вдигна тежкото капаче и отдолу лъснаха деветте едри изумруда.
При вида на редките минерали, които все едно излъчваха собствена светлина в малкото помещение, Фукашиги сякаш не можеше да си поеме дъх.
— Никога не съм допускал, че очите ми ще видят подобна гледка! — тихо въздъхна той… — Всичките са тук, всичките девет камъка…
После вдигна глава. Квадратната стая беше безупречно чиста, просторна, хармонична и успокояваща.
— Времето променя много неща. Когато преди много години дойде при мен, мисля, че беше в Киото, единствено писмото от моя приятел Канзацу ме възпря да не те изгоня. О, да, истина е, макар че ти тогава не го знаеше… А за да бъда напълно откровен, ще ти призная, че дори и след като прочетох писмото останах с чувството, че може би ще направя голяма грешка… В крайна сметка „Ака и Нинджуцу“ не е нещо, което може да се придобие — то винаги е било вродено призвание, поне така ни е учила историята… Призвание толкова сериозно и тайнствено, колкото е призванието да се служи на Амида Буда. Човек или се ражда с него, или изобщо не го притежава…
Ще ти кажа, че имах сериозни резерви по отношение на твоето изучаване на „Ака и Нинджуцу“, въпреки писмото на Канзацу. Той не е нинджа, следователно не може да знае… Така си мислех тогава. Но увереността ми се беше пропукала по някакъв начин — доказателство за това беше твоето пристигане, с този вид на чужденец… Единственото, в което бях сигурен, беше, че Канзацу не си е изгубил ума.
Вече зная, че щях да направя грешка, ако те бях отпратил.
Пръстите му погалиха лакираната кутия, върху устните му заигра усмивка:
— Както виждаш, не съм бил толкова мъдър, какъвто съм изглеждал в очите на много хора тогава…
— Не по-малко го твърдят и днес…
— И какво от това? — леко наклони глава, старецът. — Виждаш, че това не отговаря на истината. Ти стана, първият възпитаник със смесена кръв на риуто Теншин Шоден Катори единствено благодарение проницателността на Канзацу. Пръв и последен възпитаник на тази изключителна школа, особена чест, която ти беше отдадена благодарение на едно мое нестандартно решение. Но аз не съжалявам за това, тъй като не съм имал по-добър ученик от теб за всичките години, в които ръководех тази школа.
Сега беше ред на Никълъс да склони глава.
— Но ти дойде при нас със съвсем определена цел, нали? И сега дойде време да покажеш на какво си способен…
— Съжалявам, сенсей, но нещата започнаха да се развиват преди известно време — отвърна Никълъс, после му разказа за дългата поредица от убийства.
Когато свърши, Фукашиги остана неподвижен. В стаята се възцари тежко мълчание. Вдигна глава и хладният му поглед пробяга по лицето на Никълъс.
— При постъпването си ти пое определени задължения, към тях, заедно с напредъка в обучението, се прибавяха нови… Трябва да си разбрал за какво става въпрос още в мига, в който си научил за шакените… Но не си предприел нищо и вероятно по тази причина много, хора са мъртви, между тях и трима твои приятели. — Студените му очи светеха като сигнални буйове в мъгливо море. — И ти ли си, мъртъв, Никълъс?
Никълъс гледаше обратната страна на дланите си, дълбоко засегнат от думите на стареца.
— Може би никога не трябваше да идвам на Запад — прошепна, той. — Сега си мисля, че просто съм се опитвал да избягам от кармата си…
— Едва ли. Защото знаеш, че тя ще е с теб, където и да отидеш.
— Звучи като проклятие.
— Така е, ако човек реши, да разглежда живота си в подобна светлина… Но аз съм изненадан, че разсъждаваш по този абсурден начин, присъщ единствено на европейците.
— Може би Америка ме е променила, също като Винсънт.
— Разбира се, само ти можеш да прецениш това…
— Вече не съм сигурен.
— Подозирам, че това е така само защото не си разбрал нещата докрай.
— Обвързан съм със Сайго по един наистина необясним начин… с Юкио също, но…
— Примирението с кармата не трябва да се смесва с фатализма. Всички ние до голяма степен сами градим съдбата си. Но едновременно с това трябва да се научим да се прекланяме пред неизбежното — това е единствено вярното значение на примирението и само чрез него можем да постигнем онази душевна хармония, без която не си струва да живеем.
— Всичко това ми е ясно — въздъхна Никълъс. — Убягват ми специфичните подробности…
Фукашиги сведе глава, бръкна под робата си и измъкна лист пожълтяла от старост и внимателно сгъната оризова хартия.
— Това е писмото на Канзацу — протегна му го той. — Съвсем точно спазвам инструкциите му и ти го давам.