Макар и англичанин по рождение, твоят баща мислеше и действаше като истински японец. Затова излезе от създалата се ситуация по типично японски начин — уби Сацугай със собствените си ръце.
Никълъс зашеметено отмести очи от писмото. Ето я причината за смъртта на майка му! Чонг е стигнала до решението за сепуку, тъй като не е могла да понесе срама, легнал върху цялото семейство!
— Продължавай да четеш — тихо се обади Фукашиги. — Трябва да научиш още много неща.
Баща ти беше истински войн, Никълъс. По тази причина изобщо не го подозираха. Но когато Сайго се завърна у дома, нещата се промениха. Усвоил основните елементи на „Канаку на нинджуцу“, той разкри истината без всякакви затруднения. Но тя остана скрита дълбоко в душата му и макар че подклаждаше огъня на омразата му, външно той си остана просто един смазан от мъка любещ син. Но плановете за отмъщение вече започнаха да се оформят в главата му.
Не мога да кажа точно кога го е сторил, но несъмнено е издебнал някой от моментите, в които Итами е идвала при майка ти, а ти не си бил у дома. Сега това няма особено значение.
Вече сигурно си разбрал какви смайващи умения на „йоген“ — химици, притежават кужи кири, колко много начини за убийство владеят, без дори да се доближават до своята жертва.
Страхувам се, че точно това се е случило на баща ти — Сайго го е убил с бавнодействаща отрова.
Очите на Никълъс се насълзиха и последните редове на писмото станаха неясни и размазани. Пръстите му стискаха здраво тънката оризова хартия, започнаха видимо да треперят.
Тук трябва да ти поднеса своите искрени извинения. Макар да не съм нинджа, аз се чувствам отговорен, поне частично, за смъртта на баща ти. С него бяхме много близки приятели и дори сега, след като ме е напуснала скръбта, аз съм сигурен, че би трябвало да предвидя хода на събитията.
После ти се превърна в символ на моето изкупление. Фактът, че четеш тези редове, надявам се в присъствието на моя скъп приятел Фукашиги, е ясно доказателство за това.
Може би си се изненадал, че дългият ти престой и обучение в риуто Теншин Шоден Катори са били платени предварително. Силно вярвам, че ще разбереш защо съм го сторил, преди да се отправя в селенията на Амида Буда, още по-силно вярвам, че ще простиш пропуските на един стар човек.
Изписаните с четчица йероглифи, означаващи името на Канзацу, се скриха в потока от сълзи. Никълъс плачеше за полковника, който се беше опитал да му съобщи всичко по свой начин, плачеше за Чонг, скъпата си достойна майчица. Имаше, чувството, че годините, се смъкват от гърба му като пожълтели есенни листа… Плачеше и за своите приятели, които беше обичал и бяха го обичали, вече ще има достатъчно време да мисли и за тях.
Застинал до него като неподвижен слънчев лъч, Фукашиги беше потънал в размисъл. Мислеше си за жестокостите на съдбата, променящи така рязко сърцата на младите.
— Дойде тук, за да „поизсъхнеш“, а?
— Въпросът ти е доста директен…
— Извинявай.
— Няма нищо, предполагам, че съм го заслужила. Но отговорът е „Не“, вече приключих с „изсъхването“.
Седяха в просторния овален хол, наполовина остъклен, с великолепен изглед към морския бряг. Небето над главите им сияеше като обработен брилянт, най-големия на света — мислеше си някога Джъстин. Мудното предобедно слънце все още не беше прекосило сияйната му повърхност и двете се обливаха от изключително приятна индиректна светлина, която щеше да се появи отново едва привечер.
Диванът, върху който седяха, представляваше пълна окръжност с два симетрично разположени отвора. Приличаше на сферичната китайска главоблъсканица, която някога й подариха и която Джъстин така и не успя да разгадае докрай. Седяха една срещу друга с изправени гърбове и пълни с напрежение очи — като две котки, попаднали на непозната територия.
На младите масички пред тях стояха недокоснати високите чаши с ледени напитки. И двете имаха чувството, че която отпие първа, ще признае някак си своето поражение.
— Колко ще останеш?
Не това искаше да каже, разбира се. „Радвам се, Гелда“ бяха думите, които се спряха на върха на езика й. Едва ли някой на този свят иска сестра му да е пияница. Но винаги, когато й се приискваше да каже нещо хубаво на Гелда, езикът й сякаш залепваше за небцето. Май наистина нямам какво да й дам, учуди се вътрешно тя. Нищо, ама абсолютно нищо! Усети как я облива вълна от срам, отново се превърна в малкото момиченце, чувстващо върху кожата си хлъзгавите от сапуна ръце на мама.