— А сега? — попита той със задавен от вълнение глас.
— И сега може да те унищожи, Никълъс. Страхувам се, че е отишъл по-далеч дори от изкуството кужи кири. Правил е опити да открие такъв сенсей, какъвто не допускат дори в школа „Канаку на нинджуцу“, каквато е тази в Кумамото. Става въпрос за мистични умения, възникнали преди векове в монголските степи, които се ширят в най-източните части на Китай и за които днес знаят единици. Той вече е пропит от тази магия, Никълъс, напълно е погълнат от нея!
— В нашите техники на нинджуцу също има много магически елементи.
— Но те все пак са до голяма степен въображаеми и илюзорни, Никълъс… И нямат нищо общо с това, за което ти говоря.
Никълъс съзна, че не бива да спори за подобни неща с Фукашиги и трябва безпрекословно да му се довери. По време на скромния обяд, приготвен от стария сенсей, той остана безмълвен. А после, след спускането на нощта, Фукашиги се зае с ритуала, който щеше да продължи до изгрев-слънце.
Пръстите му леко докоснаха капака на кутията, устните му се разтвориха и той почти беззвучно прошепна:
— Това е кокоро… — Подобно на повечето японски думи, и тази означаваше много неща: сърце, дух, кураж, решителност, вълнение, скрита двусмисленост и още много други… Най-общо можеше да се каже, че отговаря на израза „сърцевина на нещата“. — И то е истинска магия. Майка ти е знаела това. Съмнявала се е дали баща ти го знае, но за теб е била сигурна… Защото е било предназначено за теб… — Младежките му очи искряха, пълни с живот, а дори и с нещо повече от живот: — Девет е ключовото число, Никълъс. Тук има девет изумруда, всеки от тях е предназначен да пречупи по една от деветте ръце на кужи кири…
Сайго се събуди точно един час преди разсъмване и безшумно се изправи от рогозката. През този последен ден имаше много работа, часовете му сякаш изтичаха като пясък въпреки прецизното планиране. За пръв път от седмица насам беше спал дълбоко и непробудно, без никакви кошмари.
На улицата беше преди изгрев-слънце. Насочи се дълбоко в сърцето на Гринич Вилидж, откри огромния склад-магазин за употребявани дрехи и обмундировка от армията и флота, откъдето купи тъмна на цвят специално усилена раница. Хвана с две ръце презрамките й и ги опъна, после си тръгна, доволен от покупката.
Прекоси пеш квартала — на този етап предпочиташе да използва само градския транспорт — и хлътна в близката спирка на метрото. Изскочи на повърхността на Четиридесет и седма улица и се насочи пеш към Бродуей. Там откри магазина за театрален реквизит.
Третото му отбиване беше в „Брукс Брадърс“, откъдето излезе в лек бежов костюм. Сакото му стоеше чудесно, но панталонът изискваше малко скъсяване. За тази цел се отби при един шивач, откъдето си купи и шапка с плоско дъно, която му стоеше смешно през деня, но през нощта щеше да му свърши добра работа.
Последната покупка осъществи в китайския квартал — един лек и здрав бамбуков бастун. После се прибра да остави пакетите и отново излезе — този път, за да открие някой, който да прилича на него. Откакто беше пристигнал в Ню Йорк, това беше основната му грижа — да намери човек с неговата височина, тегло и походка. Лицето нямаше значение, особено след като изпълни задачата…
В продължение на половин час Кроукър проведе два телефонни разговора с участъка и това се оказа мъдър ход. При първия съобщението вероятно още не беше пристигнало или пък го бяха объркали. Но при втория му го предадоха дословно:
— Обади се Мати, но не остави никакъв…
— Няма проблеми, аз имам номера.
Обкръжен от оживения трафик, той започна да се оглежда за кабина. Скоро видя една, спря до нея и мушна приготвената предварително монета в процепа на автомата. Този разговор не искаше да провежда от полицейска линия.
— Няма го — рече в слушалката Мати Устата със силен италиански акцент.
— Обажда се Кроукър.
— О, здрасти.
— Казвай направо! Намери ли го?
— Да, ама струва куп…
— Вече сме се разбрали за цената, Мати!
— Да, лейтенанте… ама този пазар е страшно променлив…
— Колко още искаш да измъкнеш?
— Цената ти вече е остаряла…
— Слушай какво…
— Откак говорихме за последен път, нещата се промениха, това е положението! И да ревеш, и да не ревеш — все тая… Стоката все още е у мен…
— А у мен пък нараства желанието да те замъкна в центъра и да ти смъкна гащите! Как ще го приемеш?