Кроукър пусна една крива усмивка:
— Ами! Дори и той не би трябвало да изпитва удоволствие от такова нещо!
Вратите на асансьора се разтвориха пред тях.
— Къде са хората ти? — попита Никълъс.
Кроукър погледна часовника си:
— След около петдесет минути са тук. ГТЗ в пълен състав. За невежи цивилни като теб това означава група за тактически задачи, оборудвана с всичко необходимо — сълзотворен газ, автоматично оръжие, дори и двама супер снайперисти с мерници за нощно виждане. На петстотин метра улучват петак дори в пълен мрак! Всички ще носят, бронирани жилетки, всички са майстори в ръкопашния бой. — Вратата се отвори и те излязоха на последната площадка. — Томкин просто трябва да си наляга парцалите!
— Слушай, Томкин ще го оставиш на мен, ясно ли ти е? Стой настрана и си трай. Хапе те просто защото го е страх от теб!
— Тъй, тъй! — ухили се Кроукър. — Такива приказки са музика за слуха ми!
Никълъс го спря на крачка от вратата на кабинета.
— Не искам нито един от твоите хора на този етаж, не забравяй това! По никаква причина, ясно? Трябва да си кротуват дори Сайго да се промъкне край тях. Не искам да ми се пречкат тук, етажът трябва да е абсолютно чист!
— Не се безпокой. Идеята ти не ми допада особено, но къщурката си е негова, а ти си този, който командва парада. Не съм забравил какви ги натръшках преди два дни… — Показалецът на Кроукър щръкна предупредително: — Само не искай от мен да стоя долу при тях! Успее ли да се промъкне онзи копелдак, аз съм тук, до теб!
— Стига да използваш маршрута, който вече уточнихме — кимна Никълъс. — Не искам да се мотаеш, където ти хрумне!
— Много ми се ще да отгатна какво си му подготвил на копелдака!
— По-добре никой да не знае, повярвай ми! При всички случаи двамата ще се изправим един срещу друг…
— Но ти имаш само това!
Никълъс намести катаната на кръста си и отвърна:
— Нищо друго няма да ми трябва!
После бутна вратата и двамата влязоха в просторния ъглов кабинет.
Томкин седеше на обичайното си място зад огромното бюро, лицето му беше смръщено.
— Чу ли новината? — изръмжа той. — Стачка на боклукчиите! Посред лято! Тия мръсници от профсъюзите могат да изкарат кръвчица дори от камък! Още преди да е завършена, тази сграда ще почне да смърди до покрива!
Старецът стоеше в западния край на Парк авеню. Въпреки слабото движение през късния нощен час, той търпеливо изчака зеленото на светофара, после бавно започна да пресича широкия булевард. Гледана отдалеч, фигурата му изглеждаше слаба и приведена под тежестта на огромната раница. Краката му бяха тънки и криви, местеше ги с видимо усилие, подпирайки се на бамбуков бастун. В средата на Парк авеню имаше широко бетонно островче и той едва се добра до него, преди да се сменят светлините на светофара.
Изправен насред улицата, старецът се огледа замаяно, сякаш току-що се е събудил от традиционната следобедна дрямка в любимото си кресло. Главата му бавно се, извърташе и мина доста време, преди недовършената сграда на изток да попадне в полезрението му. Евентуалният наблюдател, независимо от опитността си, едва ли би обърнал внимание върху факта, че старецът не отдели поглед от тази сграда чак докато насреща му отново светна зеленото и той се затътри през втората половина на асфалтовото платно.
Вместо да свие надясно, той продължи право на изток, към Лексингтън авеню. Когато се добра до пресечката, сви на юг с очевидното намерение да заобиколи квартала.
На ъгъла имаше старомодна телефонна кабина — от онези железните, с остъклени чак до тротоара стени. Край нея бяха струпани черни и кафяви пластмасови чували с боклук, които чакаха камиона на чистотата. Той тръгна край тях, сякаш решил да продължи придвижването си на изток, но спря, когато купчината го скри от високата сграда.
Стоеше напълно неподвижен в дълбоката сянка, фигурата му вече нямаше нищо общо с това, което беше допреди секунда. Раницата лежеше в краката му, бастунът изчезна в боклуците, раменете му се изпънаха. Беше напълно невидим както за колите, които нарядко профучаваха по Лексингтън, така и за всеки, който би могъл да го наблюдава откъм незавършения небостъргач.
Остана в тази поза точно двадесет минути.
После, без да се навежда, дръпна ципа на раницата и започна да работи с точни и пестеливи движения. Когато напусна прикритието си, вече се беше превърнал в спретнат бизнесмен с консервативно ушит костюм и плоскодънна шапка. Американец до мозъка на костите. Крачките му бяха широки и енергични — никога не забравяше, че и най-съвършената дегизировка може да се провали от специфичната за всеки човек походка, която е не по-малко индивидуална от пръстовите отпечатъци.