— Беше такова умно дете — обади се Ела едва чуто.
— Можеш да й напишеш имейл.
— Не мога — скри Ела лице в длани. — Не още. Не съм готова. А и какво да пиша?
— Ще започнеш например със „Здравей“. — Госпожа Лефковиц много се развесели от собственото си остроумие.
— Пише ли нещо за сестра й? — промълви Ела. — Къде е Маги?
Луис я погледна и топлият му поглед й подейства, сякаш бе сложил приятелска ръка на рамото й.
— Чета отговори той. — Но нищо не намирам.
Ела знаеше, че рано или късно ще се разбере. Момичетата бяха някъде там, живееха свой собствен живот на възрастни хора. Сами щяха да решат дали да я пуснат в живота си. Можеше да им пише. Да им се обади. Но не знаеше какво да им каже.
Усети, че госпожа Лефковиц се отпуска тежко на канапето до нея.
— Ще го направиш! — рече старицата. — Хайде, Ела. Нищо няма да загубиш.
А можеше да загуби и всичко, помисли Ела.
— Не днес — тръсна тя глава. — Още не.
38
За своя огромна изненада Маги Фелър откри, че някак неусетно започва да се образова тук, в Принстън.
Не беше го планирала, мислеше си тя, докато прекосяваше кампуса на университета, натоварена с купчина книги. Истината бе, че още на първата лекция, на която се озова, се почувства зарибена. Чарлс също изигра известна роля, с книгите си за монолозите, с разговорите за неща, които мъжете рядко искаха да обсъждат с нея. Рамката на един образ, настроение, мотивация, книгите и истинският живот, по какво си приличат или се различават. Дори Джош, единственият отвличащ я фактор, злочест и внезапно оказал се вездесъщ съюз, беше по-скоро повод за отвличане на вниманието, отколкото истинска опасност. Харесваше й да е студентка, мислеше си тя унило. Трябваше да положи повече усилия преди десет години.
Да вземем поезията. За Маги прочитането и на най-простото изречение изискваше усилията, необходими за сложно криминално разследване. Първо разплиташе и дешифрираше всяка отделна буква или дума. Щом успееше да ги различи, ги свързваше — глаголи, съществителни и джунджуриите на прилагателните, четеше и ги препрочиташе отново и отново, преди да извлече смисъла, подобно на парченце ядка, заклещило се в черупката на ореха.
Знаеше, че не с всеки човек е така. Роуз например с един поглед схващаше смисъла на даден параграф или страница, тя сякаш попиваше с кожата си информацията и познанието, нищо чудно, че поглъщаше така бързо любовните романи, докато Маги се ограничаваше само със списанията. При поезията обаче нещата стояха по-справедливо, защото нямаше значение дали си някой от умниците на „Принстън“ или едва креташ в общински колеж, винаги се налага да минеш през тълкуване на думите, после на изреченията и на строфите, да разчлениш стихотворението и после отново да го събереш, докато най-накрая проумееш смисъла му.
През трите месеца и половина, прекарани в импровизирания бивак в района на кампуса, тя посещаваше часовете за изучаване на творчеството на Модерните поети. Сядаше на последните редове, като внимаваше от двете й страни да има поне по едно празно място. Повечето студенти се скупчваха на предните места и се мъчеха да погълнат всяка дума на професор Клафам. Когато тя задаваше въпрос и те искаха да отговорят, така отчаяно размахваха вдигнатите си ръце, че според Маги непременно някой щеше да си тръгне с изкълчен крайник. Маги се чувстваше още по-спокойна и в още по-голяма безопасност на своето място отзад. Тя преписваше от дъската стихотворението, определено за обсъждане, в тетрадката си. Шепнеше всяка дума, която записваше.