— Да се върнем отново на стихосложението — обади се професорката и макар думите ида бяха насочени към аудиторията, очите й не се отделяха от Маги. — А Б А, А Б А. Строфи от по три реда, докато стигнем до последното четиристишие. Какво наблюдаваме? — Тя кимна към Маги.
— Разликата е в броя на редовете — вече са четири, а не три. Имаме и едно прекъсване в ритъма, което отново показва, че иска да се разграничи, но продължава да мисли какво ще стане, когато губи…
— Какво? Или кого — продължаваше да я води преподавателката. — Как мислите, това стихотворение за любовник ли е написано? Кой е този, към когото поетесата се обръща?
Маги прехапа устни.
— Не мисля. Не мога да определя точно. По-скоро е стихотворение за загубата на… — На сестра или майка, мина й през ума. — Може би на приятел — довърши тя гласно изречението.
— Много добре — похвали я преподавателката. Лицето на Маги поаленя отново, но този път от удоволствие, а не от срам. — Много добре — повтори професор Клафам и се върна към заниманията си с аудиторията, с черната дъска, със стихотворната схема и формалните изисквания на виланел.
До съзнанието на Маги не стигна почти нищо от казаното през останалата част от часа. Лицето й продължаваше да гори като зрял домат от Ню Джърси. Тя, която никога не се изчервяваше, не се изчерви дори когато трябваше да се облече в костюма на горила, за да бъде в продължение на три дни пееща разносвачка на телеграми.
Вечерта се сгуши в спалния си чувал и се замисли за сестра си. Дали Роуз беше посещавала часове по поезия, чела ли беше същото стихотворение, щеше ли да повярва, ако знаеше за изказването на Маги, че тя единствена от студентите разбра идеята на стихотворението. Размърда се неспокойно, преди всичко трябваше да измисли начин да накара Роуз да й проговори. Какво ли трябваше да направи, за да омилостиви сестра си, за да й прости?
На следващата сутрин се качи в автобуса, с който отиваше в дома на Корин и усети, че я обземат съмнения. Смисълът на пребиваването й в Принстън беше да се опита да… Как беше онази дума? Да се впише. Тази дума беше научила от Роуз много преди да дойде в Принстън. Означаваше нещо, което се появява между други неща. Роуз й беше дала пример с телевизионно предаване, по време на което се появяваха сведения за това как върви гласуването на зрителите. Роуз й беше обяснила, че нещо се вписва, когато се случва редом с основното събитие, но което всъщност държи вниманието ти.
И ето я сега, влиза в часове и на висок глас обявява своите отговори. Какво си въобразяваше? Че някой ще я забележи? Че някой ще я запомни? Ще започне да се пита къде ли живее това момиче, от коя специалност е, коя година е в университета и какво всъщност прави тук?
Докато минаваше с парцала вече лъснатия под в дома на Корин, й хрумна невероятната мисъл, че тя сигурно очаква да бъде забелязана, защото се е уморила да бъде незабележима. Заела се е с нещо, което… Е, не е от голямо значение, но за което се иска известна доза дързост, изобретателност и умения и тя търси признание за това. Искаше й се да разкаже на Чарлс или на Роуз, или поне на някого какво беше измислила. За това как се беше научила да внимава, за да не попада в обичайните лесни за отгатване клишета. Намерила беше близо шест различни места, където да взима душ (гимнастическия салон „Дилън“, банята на приземния етаж на библиотеката, в още четири общежития, където някой преди нея беше счупил ключалките), беше открила единствената пералня, където можеш да переш, без да пускаш монета, и единствения автомат за газирани напитки, откъдето си взимаше безплатна кутийка кока-кола, стига да го удареше с достатъчно сила на едно определено място.
Гореше от желание да разкаже как можеш да се промъкнеш в ранните часове на деня през задименото от пара миялно помещение на някоя закусвалня, облечен подходящо: износени гуменки, памучна блуза и джинси, все едно си един от студентите, наети да раздават храна, който минава, за да сложи няколко хапки в устата си, преди да застане на работното си място. Овладяла бе умението да пъхва в раницата си сандвич с фъстъчено масло или нарязани плодове, увити в салфетка.
Искаше да им разкаже за обедите всеки четвъртък в международния студентски център, където за два долара можеше да получи гигантска порция ориз с пържени зеленчуци и пиле, залято с кокосово мляко с къри — най-вкусното нещо, което някога беше яла. Чаят, който сервираха там, беше с аромат на канела и тя го пиеше с препълнена лъжичка мед, само така можеше да прогони паренето в устата си след пикантното ястие. Никой не ти задава въпроси там, защото повечето от хората, които се хранят в този клуб, са пристигна ли току-що в страната и не са много наясно с английския, така че си разменят по някоя и друга срамежлива усмивка, кимват и прибират рестото.