Използваше кърпи „Уиндекс“, за да бърше прахта, полепнала по стъклените повърхности в дома на Корин. Представяше си как запознава Роуз с Чарлс и как сестра й кимва одобрително.
„Добре съм — щеше да каже тя на Роуз. — Не бива да се тревожиш за мен“. После ще й се извини за стореното, а после… Кой знае? Може Роуз да знаеше някакъв начин кредитите, който Маги бе натрупала от посещенията на някои часове, да й се зачетат. Нищо чудно някой ден Маги да успее да вземе и диплома, стига да упорства, разбира се. Беше разбрала, че ако отдели достатъчно време, няма книга, все едно колко дебела, която да не може да пребори. А пък можеше и да получи главна роля в някоя от пиесите на Чарлс, тогава щеше да изпрати билети на сестра си за премиерата, както и дрехите, които да облече за случая, защото Бог й беше свидетел, но ако оставеше Роуз сама да ги избере, щеше да се появи с някоя дрипа като ония нейни пуловери с подплънки на раменете, в които изглеждаше като мечка и…
— Хей? — обади се Корин. Маги така се стресна, че едва не се изтърси от столчето за крака, на което се беше покачила.
— Здравей — отговори тя. — Тук горе съм, но не те чух да приближаваш.
— Движа се като коте. Също като мъглата.
— Кар Сандбърг — позна Маги.
— Много добре! — похвали я Корин. Прокара върховете на пръстите си по повърхността на стъклата и се настани пред масата в трапезарията, която Маги беше обърсала преди малко. — Как върви училището?
— Добре — отвърна Маги и скочи от столчето, сгъна го и го закачи на куката му в килера. Тя каза истината, само дето не принадлежеше на училището по право. Мъчеше я и онова, което стори на сестра си, както и съзнанието, че всичко, което бе научила в колежа, едва ли щеше да й помогне да поправи стореното зло.
39
През седмицата след разходката с госпожа Лефковиц Ела успя да научи доста неща за внучката си Роуз и почти нищо за Маги.
— Тази твоя Роуз — отбеляза веднъж госпожа Лефковиц — е навсякъде.
И наистина киберпространството бе осеяно с информация за Роуз. Като се започне със списъка на удостоените да бъдат включени в Нешънъл Онър Сосайъти до статия в „Дейли Принстън“ за посещението на представители на фирми, които набират кандидати за работа измежду студентите в престижния университет. Ела научи къде е ходила Роуз на училище, в каква област на правото е специализирала, дори успя да извади телефонния й номер от една търсачка.
— Тя доста добре се е справила — коментира госпожа Лефковиц, когато минаваха покрай тенис кортовете.
— Казаха ми, че била в безсрочен отпуск. — Ела си спомни строгото лице на внучка си, което бе видяла на екрана на компютъра. — Това не ми се вижда много добре.
— Ами, сигурно си е взела отпуск.
В същото време почти нищо не беше открила за Маги. И госпожа Лефковиц, и Луис и Ела бяха опитвали всички възможни комбинации на Маги Фелър, Маги Мей Фелър и дори на Маргарет Фелър, макар да знаеха, че не това е името й, но нищо.
— Имам чувството, че такъв човек няма — бе отбелязала Ела. — Да не би… — Гласът й затихна. Не искаше дори да изрече ужасната мисъл, която мина през ума й като светкавица.
— Ако беше умряла — спокойно отбеляза госпожа Лефковиц, — щеше да има поне некролог.
— Сигурна ли си? — попита с надежда Ела.
— Как мислиш, че поддържам връзка с моите приятели? — попита възрастната жена. Тя бръкна в задния джоб на розовите си домашни панталони и измъкна оранжев на цвят мобилен телефон. — Вземи да се обадиш на Роуз. И то преди да си загубила кураж.
Ела поклати глава. Лицето на внучката й не излизаше от съзнанието й.
— Не знам… Ще ми се да го направя, но… Трябва да си помисля. Не ми се ще да сбъркам нещо.
— Много мислиш — отбеляза госпожа Лефковиц. — Много отлагаш. Просто го направи! Никой от нас няма да живее вечно я.
Същата вечер Ела изобщо не успя да заспи. Лежеше върху завивката на леглото си и се вслушваше в крякането на жабите, в клаксоните на минаващите коли, докато на изток започна да се развиделява. Смъкна се от леглото и се зарече на глас:
— Днес. — Думата проехтя в празното жилище. — Ще се обадя днес.