Започна да търси опипом по рафтовете. Обувки, обувки, мокасини, с високи токове, розови чехли, черни чехли, прехваленият чифт „Тива“, който си купи в седмицата, когато беше решила, че ще бъде от онези розовобузи откачени момичета, които кръстосват Апалачите през пролетната ваканция… Къде можеха да са чехлите, които търсеше?
— Маги! — простена тя. Пръстите й все още бяха заровени сред подметки, каишки и токи. — Маги, ако си взела обувките ми, кълна се, ще… — тъкмо се чудеше какво точно да направи със сестра си, ако изобщо я види някога отново, пръстите й докоснаха търсените чехли. Дръпна ги рязко, нахлузи ги бързо на бос крак, грабна чантата си и се отправи към вратата. Натисна бутона на асансьора и докато чакаше, се люшна няколко пъти, за да чуе звука на ключовете в чантата, като избягваше да поглежда към отражението си в гладката повърхност на вратата. Сигурна беше, че това, което ще види, няма дай хареса много. Бивша юристка, помисли си тя, хвърляйки поглед към избръснатите си крака, чиято кожа въпреки всичко й се видя грапава.
Саймън Стайн я чакаше пред входа на сградата с пусната над панталоните риза, панталони цвят каки и кафяви мокасини, по това време това бе обичайното облекло за служителите в „Луис, Домел и Феник“. За съжаление не беше успял да порасне с 20 сантиметра от последната им среща и не беше се превърнал в мечтания от нея висок широкоплещест Саймън. Затова пък като истински кавалер държеше вратата на таксито отворена и я чакаше.
— Здравей — поздрави той, оглеждайки я одобрително. — Хубава рокля.
— Това е пола — коригира го Роуз. — Къде отиваме?
— Изненада. — Той кимна само окуражително. Типично адвокатско добре отработено кимване, уверяващо отсрещния, че някой вече е помислил и се е погрижил за всичко. Преди време Роуз го владееше до съвършенство. — Не се плаши. Нямам намерение да те отвлека или нещо друго.
— Нещо друго — повтори като автомат Роуз, която още не се бе съвзела от кимването на Саймън.
Таксито спря покрай бордюра на подозрителна на вид пресечка на Саут Стрийт. Тежка верига придържаше истинска джунгла от избуяли треви и бурени. На отсрещната страна се виждаше сграда, която сякаш скоро беше горяла, а прозорците на съседната бяха заковани с талпи, на ъгъла до тях се издигаше ниска бетонна сграда, боядисана в зелено, а над нея грееше неонова реклама „Джърк Хът“.
— Сега разбирам откъде идват всичките ми гаджета — отбеляза Роуз.
Саймън Стайн, за негова чест, изсумтя леко нещо, напомнящо й Петуния, и задържа вратата на таксито, за да излезе тя. Сините му очи искряха весело, може би се радва на предстоящата храна, помисли си Роуз. Направи й впечатление, че под мишницата си носеше пакет, увит в кафява хартия. Вече навън, тя се огледа неспокойно. Група младежи си подритваха бутилка пред оградената сграда.
— Не се страхувай — успокои я Саймън, прихвана я за лакътя и я поведе към бетонната сграда… Отвори зелена дървена врата насред пътеката, от двете страни, на която се виждаха единствено треволяци. — Обичаш ли ямайска кухня?
— Имам ли избор? — попита Роуз и хвърли отчаян поглед през рамо към мъжете на тротоара и отдалечаващото се такси.
Ако не бяха типичните за големия град плочи, използвани за настилка, боклуците — празни бутилки, разкъсан и изгнил вестник и нещо, което напомняше употребяван презерватив, Роуз щеше да реши, че са някъде извън града. Тревата стигаше до коленете й, а някъде отдалеч се носеха ритмичните звуци на барабани.
Завиха зад ъгъла и пред тях се разкри открит ресторант на няколко нива, с опъната над масите оранжева тента, по чиито краища блестяха като звезди електрически крушки. В единия ъгъл свиреше оркестър от трима души. Носеше се миризма на карамфил и люти пиперки, над скарата с дървени въглища се виеше дим. Изненадващото беше, че над тази запусната част на Саут Стрийт небето беше обсипано със звезди.
Саймън поведе Роуз към една от дървените маси и държа стола й, докато се настани.
— Не е ли страхотно това място? — Той видимо беше доволен от себе си. — Никога нямаше да предположиш, че зад стената има такова нещо.
— Как го откри? — попита Роуз, която не можеше да откъсни очи от звездите над тях.
— Имам нюх — гласеше отговорът. — Освен това прочетох във вестника. От кафявия плик, който носеше, Саймън измъкна стек с шест кутийки бира. После засипа Роуз с въпроси. Обича ли пикантна храна, алергична ли е към ядки и миди? Има ли философски или физиологични възражения срещу консумирането на козе месо. Разпитът му й заприлича на изготвяне на медицински картон, свързан с храненето. Тя се усмихна и започна да отговаря изчерпателно: обича пикантна храна, не е алергична, вероятно няма да има проблем с козето месо.