— Добре. — Саймън видимо остана доволен и затвори менюто. Роуз изпита облекчение, все едно е била на изпит.
Това е смешно, помисли си тя. Кой е Саймън Стайн, та да я подлага на проверки и какво значение има дали ще го издържи, или не.
След обилно посипаното с чили козе месо, след скаридите и баничките с говежда кайма, пушените пилешки крилца и ориз с кокосово мляко, след като Роуз изпи безпрецедентните три бири и започна четвърта, Саймън я попита:
— Кажи ми нещо, което харесваш.
Тя изхълца.
— Човек или нещо? — Очакваше да чуе „човек“ и беше готова да отговори „теб“, след което вероятно той щеше да реши, че това е знак, че може да я целуне. Някъде след третата бира беше проиграла етюда как целува Саймън и бе решила, че няма да има нищо против. Имаше и далеч по-лоши неща от това да седиш под звездите в топла пролетна съботна вечер и да бъдеш целувана от мъж, пък дори и бил той близо седем сантиметра по-нисък от теб, пристрастен към храната и играта на отбора по софтбол във фирмата. Харесваше й. Наистина й харесваше. Ще го целуне.
Само че Саймън Стайн я изненада.
— Нещо — каза той. — Нещо, което харесваш.
Роуз се замисли какво да отговори. Твоята усмивка? Този ресторант? Бирата? Наместо това бръкна в чантата си и извади ключодържателя, който си беше купила от магазин „За един долар“ на Честнът Стрийт. Беше й необходим, откакто беше започнала да взима ключове от домовете на хората.
— Ето това ми харесва. — Показа му закаченото на края на верижката фенерче с големината на тапа за вино. Няколко пъти пробва, докато успя да го включи, пръстите й бяха се подули, от бирата вероятно. — Струва един долар.
— Истински удар — отбеляза Саймън.
Роуз сбърчи чело. Да не би да й се подиграваше? Отпи от бирата и тръсна коси.
— Понякога си мисля да се кача на колелото и да направя обиколка на страната.
— Сама?
Тя кимна. Беше си го представила дори. Закача една кошница над задното колело или си намира едно от онези малки ремаркета, които бе виждала някои хора да влачат зад велосипедите си. Взима си палатка, спален чувал, настанява Петуния в ремаркето и… Потеглят. Ще пътуват през деня, ще спрат за обяд в кафене или малък ресторант, после още няколко часа натискане на педалите и ще спрат за нощуване край някой поток, тя ще попише в дневника си (по това време ще е започнала и дневник — нещо, което никога до този момент не беше правила), ще почете от някой от любовните си романи и ще заспи под звездите.
Подобна мечта имаше и след смъртта на майка си. Мечтаеше си как ще си имат фургон с всички удобства вътре. Трябва да беше видяла някъде снимка на такъв фургон или беше влизала да го разгледа. Спомняше си ясно сгъваемите легла, които се закачаха за стените, мъничка печка, душ кабинка, в която човек едва влиза, телевизор, скрит на тавана. В мечтата си тя пътуваше с такъв фургон с баща си и Маги. Щяха да напуснат Ню Джърси и да отидат някъде, където е по-топло, няма мокри пътища, сиви плочи, моторизирани полицаи пред вратата. Някъде във Финикс, Аризона; Сан Диего, Калифорния; Албъкърки, Ню Мексико. Там, където е слънчево и единственият сезон е лятото, където мирише на портокали.
Обичаше, докато лежи в леглото си, да произнася имената на тези места, представяйки си как пътуват с фургона. Маги ще спи свита на долното легло, а тя, понеже ще е посмела, ще е на горното. Баща й естествено ще е на волана. Хубавото му лице грееше в мечтите й щастливо, озарено от светлинното табло. Водеха със себе си и кученцето Хъни Бън, което ще спи на възглавница на мястото до шофьора. Баща й няма да плаче повече. Ще карат напред и все напред, докато оставят спомена за майка им достатъчно далеч, там, където ще останат и децата, които я тормозят на игрището в училището, и учителите, които клатят заканително глави към Маги. Ще се установят някъде край океана. Двете с Маги ще са най-добри приятелки. Всеки ден — плуване в океана, приготвяне на храна на огън на открито, а вечер ще се сгушват в леглата си във фургона.
— Благодаря ти, Роуз — представяше си тя как казва баща й. — Идеята ти беше наистина чудесна. Направо ни спаси. — Роуз щеше да почувства, истината в думите му така, както чувства топлината на слънчевите лъчи, както усеща собствените си кости. Убедена беше, че щеше да ги спаси и с тази мисъл заспиваше. Сънуваше фургона, сгъваемите легла и океана, който така и не успя да види никога.
— Няма ли да ти е самотно? — прекъсна мислите й Саймън.
— Самотно ли? — повтори Роуз. За част от секундата се поколеба за какво точно става дума. Съзнанието й с мъка се изтръгна от мечтата за подвижния им дом, който с течение на времето тя беше доукрасила и доизмислила, макар да беше вече сигурна, че такова нещо никога няма да й се случи. Един-единствен път, когато близо до дома им видя такъв фургон с надпис, че се продава, попита колебливо баща си какво мис ли за такава една идея. Той присви леко очи, сякаш тя току-що беше проговорила на марсиански, и след миг колебание отговори: