— Не мисля, че идеята е много добра.
— Не ти ли се струва, че ще се чувстваш самотна? — попита Саймън.
Тя поклати отрицателно глава.
— Нямам нужда от… — Пое дълбоко дъх, но се спря, преди да отговори. — Беше я обляла внезапна гореща вълна. Музиката й се стори неочаквано силна, лицето й пламна, а погълнатата пикантна храна сякаш се сви на стегната топка в стомаха й. Роуз изгълта чаша вода и продължи: — Аз съм много независим човек. Обичам да съм сама.
— Какво има? Да не ти е зле? — попита загрижено Саймън. — Искаш ли малко напитка с джинджифил? Приготвят я тук на място. Много помага, ако стомахът ти се бърка.
Роуз махна с ръка да я остави на мира и скри лицето си в длани. Образът на фургона още беше пред очите й. Тримата седяха около походната масичка под къса тента, закачена в единия край за стената на фургона и препичаха наденички на огъня, който бяха запалили на плажа. Бяха се увили в спалните чували като пашкули, за да се топлят. Пламенно беше желала тази мечта да се сбъдне, а наместо това се появи Сидел и им отне бащата, който след време се отдаде на борсови операции и единствената тема, която спокойно можеше да се обсъжда с него, бяха процентите и стабилността на пазара на акции. Очевидно само на борсата и на мачовете на „Ийгълс“ той успяваше да изпита някакво вълнение. А Маги…
— Ох… — простена Роуз. Даде си сметка, че може да е изплашила Саймън Стайн, но й беше трудно да победи тревогата. Смяташе, че можеше да помогне на Маги. Виж как се обърнаха нещата. Дори не знаеше къде сестра й, собствената й сестра, живее в този момент.
— Ох! — въздъхна тя този път много по-меко.
Саймън Стайн беше обвил раменете й с ръка.
— Какво има? Да не е хранително отравяне? — Гласът му беше така загрижен, че Роуз избухна в смях. — Защо не пийнеш малко вода? — Той посегна към джоба си. — Нося малко антиацид, алказелцър…
Роуз вдигна глава.
— Такива неща често ли ти се случват, когато излизаш на срещи?
Саймън Стайн сви устни замислено.
— Не бих казал, че често — най-сетне промълви той. — Само от време на време. А ти как се чувстваш?
— Щом не съм се отровила с храна, съм добре.
— Какво има все пак?
— Просто… Мислех си за някой.
— За кого?
Роуз изтърси първото, което й хрумна.
— За Петуния.
За чест на Саймън Стайн той не се изсмя, нито я изгледа, сякаш е напълно откачила. Спокойно се изправи, сгъна салфетката си, остави десетдоларова банкнота на масата и я подкани:
— Да вървим.
— Това е лудост — прошепна Роуз.
— Шшшт — беше единственият коментар на Саймън.
— Ще си навлечем неприятности.
— Защо? Нали в уговорката ти влиза да разхождаш кучета и в събота? Днес е събота.
— Днес е петък през нощта.
— Права си. — Саймън погледна часовника си. Но е пет минути след полунощ.
Роуз завъртя нагоре очи. Вече пътуваха в асансьора на дома, в който живееше Петуния. Вътре бяха само те двамата.
— Винаги ли си прав?
— За предпочитане е.
Неясно защо това предизвика у Роуз истеричен смях. Саймън затисна долната част на лицето й с ръка.
— Шшшт — прошепна той.
В това време Роуз търсеше ключа, на чието етикетче пишеше „Петуния“, и го подаде на Саймън.
— И така — започна той — да се разберем. Аз отключвам. Ти грабваш кучето. Къде може да е тя според теб?
Роуз се замисли. Съзнанието й беше леко замъглено от изпития алкохол. След „Джърк Хът“ се отбиха в един бар, за да усъвършенстват „Операция Петуния“. Там стана дума за водка и действително пиха водка.
— Нямам представа — започна тя. — Когато идвам да я взема, тя обикновено е на канапето, но не зная къде спи, когато стопаните й са си у дома.
— Остави тогава на мен. — Роуз нямаше нищо против. Не беше следила внимателно, но според нея той изпи далеч по-малко чаши водка от нея.
— Каишката? — попита Саймън и Роуз измъкна от джоба си две връзки за обувки, които бяха свалили от обувките на Саймън и бяха съединили още в бара. — Стръвта? — Тя подаде завита в омазнена салфетка баничка с говеждо. — Бележка? — Роуз подаде друга салфетка. След няколко скъсани чернови се спряха на следния текст: „Драга Шърли, минавах наблизо и си помислих, че няма да е зле да разходя Петуния“. Стори им се най-правдоподобен.