— Готова ли си? — попита Саймън. Стисна раменете й и се взря в очите й усмихнат. Наведе се леко и докосна устните й със своите. — Да го направим! — промълви той.
Роуз беше стъписана от страстта на целувката и стоя като парализирана, докато той отключваше. В следващия миг сирената на алармата зави като обезумяла.
— Роуз! — изсъска Саймън. Тя се спусна навътре в апартамента и трескаво започна да натиска бутоните на алармата, в този момент Петуния излетя от спалнята с див лай. Спря внезапно на дървения под пред тях и замаха опашка.
Шърли следваше кучето, стиснала в ръка слушалката на безжичния си телефон.
— Я гледай — рече само тя. — Саймън, откога не чукаш, когато влизаш?
Роуз зяпна. Местеше поглед от Саймън към Шърли и после към Петуния, която подскачаше отчаяно пред него, за да я вземе на ръце.
Саймън се усмихна.
— Роуз, да ти представя баба си. Нана, познаваш Роуз, нали?
— Естествено, че я познавам. Петуния, престани! — Петуния остана седнала, но чуканчето на опашката й продължаваше да потупва радостно на пода, розовото й езиче висеше развълнувано навън.
Най-сетне Роуз излезе от вцепенението.
— Искаш да кажеш… Значи познаваш Петуния?
— Да, от ей толкова малка — кимна Саймън и протегна свита шепа.
— А ти пък познаваш Саймън, така ли? — попита на свой ред Шърли.
— Работехме заедно — промълви Роуз.
— Страхотно — въздъхна Шърли. — Сега, след като всеки познава всеки, мога да си легна отново.
Саймън отиде и целуна баба си по челото.
— Благодаря ти, Нана — нежно промълви той. — Извинявай, че те събудихме.
Възрастната жена кимна, прошепна нещо, което Роуз не успя да чуе, и ги остави сами в коридора. Петуния продължаваше да седи седнала, опашката й продължаваше да тупка по пода, а очите й се въртяха ту към лицето на Саймън, ту към това на Роуз.
— Какво ти каза? — попита Роуз.
— Нещо от сорта на „Доста време ти трябваше“ — усмихна се той.
— Защо… От къде на къде…
Саймън измъкна каишката на Петуния от чекмеджето, където Шърли я оставяше обикновено.
— Да вървим на разходка — подкани я Саймън. Хванал каишката в едната си ръка, а ръката на Руоз в другата, ги поведе навън към своя апартамент, където Петуния се сви в единия край на леглото, а Саймън и Роуз — в другия. Те се смееха и се целуваха върху синята покривка. От време на време се кискаха толкова силно, че стреснато, кучето се будеше и изръмжаваше. Така ги завариха първите лъчи на слънцето.
41
Маги излезе изпод душа, попи надве-натри водата по себе си и навлече дрехите си колкото се може по-бързо. Стегна косата си в опашка, хвърли последен поглед в огледалото и бързо излезе в коридора, сякаш се боеше да не се откаже. Отиваше при Чарлс, за да му разкаже истината за себе си. Беше решила да я предаде като сюжет на пиеса, която смята да напише. Имало едно време едно момиче, което избягало в колеж… Ще го следи как реагира на всяка нейна дума и ако усети, че е настроен толерантно, ще му признае, че това е нейната история. Бутна входната врата и в същия миг се озова лице в лице с някакъв мъж. Джош. Мъжът, на когото беше налетяла първата нощ в Принстън. Той стоеше в сянката и не откъсваше очи от нея. Раницата му се поклащаше в едната ръка.
Дъхът й заседна в гърлото и тя политна назад към стената. Джош нейсе видя нито пиян, нито дори замаян, нито склонен към флирт или лигавене. От изражението му личеше, че има желание по-скоро да я пречука. Вероятно би се задоволил и само с това да я напердаши. Неразумните закачки с неподходящи типове винаги ти се връщат тъпкано, помисли си Маги и започна да отстъпва с мънички стъпки. Не спираше да се пита какво ли иска той, как е успял да влезе тук, след като библиотеката беше затворена. Трябва да я е чакал, което означаваше, че са сами в приземния етаж на сградата.
Господи, вледени се от ужас тя и заотстъпва по-енергично, копнеейки да се размаже на стената. Наистина беше загазила.
— Здравей — някак меко подхвана той и прокара пръст по татуировката й, онази, под която беше изписано „мама“. Той вероятно я беше запомнил от нощта, която прекара в неговото легло. — Малката Ем. Мисля, че нещо ми дължиш.
— Ще ти върна парите — прошепна Маги, докато той пристъпваше напред към нея. Вече беше толкова близо, че почти докосна носа й със своя. — В чантата ми са. Не съм ги харчила изобщо. Веднага ще ти ги дам. — Тя потрепери, защото той вече я беше хванал. Катастрофа, помисли си тя. Също като в стихотворението. Опита се да се измъкне от хватката му, но той стискаше здраво, като междувременно шепнеше в ухото й всякакви ужасии.
— Какво правиш в Принстън? — попита той след малко. — Не ти е тук мястото. Изобщо не си за тук. Каква е историята?