— Ще ти върна парите, само ме пусни — промълви Маги и отново се опита да се измъкне, но той здраво я бе притиснал и тя усещаше как твърдите ръбове на гранитната стена се забиват в гърба й.
Джош продължаваше да шепне в лицето й, докато тя се извиваше. Гласът му беше равен и само от време на време тонът се променяше — от обвинителен и заядлив до мазен и лигав.
— Може би няма да е лошо някой ден да те накарам да си платиш — промърмори той и погледът му обходи тялото й, от което тя се почувства така, сякаш някой я беше залял с киселина. — Не си спомням какво точно се случи в онази нощ, но не съм убеден, че завършихме започнатото. А сега сме тук сами. Можем да го довършим.
Маги простена и се заогъва отчаяно.
— Пусни ме!
— Защо да те пусна? — попита Джош. Иначе бледото му лице пламтеше, русите кичури висяха над челото, а от устата му хвърчаха капки слюнка, докато говореше. — Загази, момиче! Много загази. Прерових раницата ти. Три лични карти. Няма лошо. Моите кредитни карти, както се очакваше, и много пари в брой. Как ги спечели? От други мъже? И тук долу ли живееш? Сещаш ли се какво те чака, ако съобщя на охраната на колежа? Или на ченгетата например?
Маги наведе лице и сълзи потекоха по лицето й. Не можеше да ги спре. По някакъв начин думите, които той изричаше, начинът, по който стискаше китките й, извикаха в съзнанието й спомена от кошмарната нощ с онези мъже и страхът, който изпита тогава, я завладя със същата сила. Това не беше честно. Какво толкова беше направила? Какво толкова беше взела? Малко храна, след като тук имаше толкова много. Няколко книги, чиито притежатели бяха достатъчно глупави или мързеливи да забравят на различни места. Малко дрехи от кошовете за загубени и забравени предмети и беше слушала лекции в зали и кабинети, където професорите така или иначе говореха. Най-неочаквано тя вдигна лице и очите й се отвориха широко.
— Е, добре — каза тя. — Стига толкова. — Насили се да изкриви лице в усмивка, успя да се пресегне и да освободи косата си от опашката и я разтърси така, че да се посипе по раменете. — Хвана ме — промърмори тя. — Точно както си го планирал. — Постара се да мобилизира всички свои сили, за да го очарова, извика на помощ и целия сексапил, на който беше способна и който беше прикривала през изминалия семестър, и удостои Джош с усмивка — нежна и приканваща, като капка карамел на върха на топка ванилов сладолед. Искаш ли да провериш? — попита тя. Усещаше как гласът й потрепва едва-едва и само се молеше той да не го е забелязал, разчитайки, че тялото й го е разсеяло поне за кратко.
Джош прокара ръце по джинсите си. Точно на това начало се надяваше Маги. Тя докопа с ръка презрамката на раницата си и я метна по него, удряйки лицето му. Джош отстъпи неволно. Тя вдигна светкавично коляно и го заби в чатала му с всичка сила. Мъжът зяпна и се преви от болка. Маги побягна в същия миг. Изтича нагоре по трите поредици от стъпала, блъсна тежката стъклена врата и се спусна през двора. Алармата виеше зад гърба й. С пръстите на едната си ръка стискаше презрамката на раницата си, която се беше скъсала, докато Джош я дърпаше, но не спираше да тича със съвършено празна глава. Единствената й мисъл беше да движи колкото се може по-бързо краката си. Кръвта й кипеше от излелия се адреналин. Вън я посрещна вълшебна пролетна вечер. Студенти по къси панталони и само по фланелки се разхождаха по алеите, поспираха под плачещите върби, подвикваха си през отворените прозорци. Маги имаше чувството, че тича съвършено гола, а на нея е закачен надпис: „Не й е мястото тук“. Тичаше все по-бързо, в гръдния й кош вече се бе събрала буца, но тя се беше устремила към автобусната спирка на Насау Стрийт, отвъд границите на кампуса. „Моля те, Господи, моля те!“, молеше се тя горещо и сякаш в отговор на молбата й иззад ъгъла се подаде муцуната на автобус. Тя се метна на стъпалото, пъхна в процепа на касата монетите от джоба си и се стовари на първата седалка. Ръцете й обгърнаха раницата. Сърцето й биеше в гърдите до пръсване.
Трябва да отида у Корин. Ще отида до тях и все нещо ще измисля, за да ме пусне, успокояваше се тя. Абсурдно е да се появя посред нощ и да поискам да прекарам нощта при нея. Облегна се назад и стисна очи. Представи си, че е в затворено помещение и трябва да измисли път навън, така както беше правила и преди. Измъкна мобилния си телефон от джоба, преглътна, за да прогони събралата се буца в гърлото, и набра номера на сестра си. Беше късно. Роуз трябваше да е у дома. Тя щеше да зае какво да се направи.
Само че Роуз не си беше у дома.
„Здравейте, свързахте се с телефона на Роуз Фелър и «Фелър — Грижа за домашни любимци» — съобщи телефонният секретар. Какво беше това? — Моля оставете вашето име, номера на телефона, както и името на вашия любимец. Ще ви се обадя при първа възможност“. — Сигурно е набрала погрешен номер. Опита отново, но получи същия отговор. Този път обаче след звуковия сигнал успя да промълви едно дрезгаво: