— Не е ли малко прибързано? — попита Роуз, която все още не можеше да повярва, че това й се случва.
— Аз съм сигурен за себе си — отговори Саймън.
Сватбата беше определена за май, а вече беше октомври, което според продавачките този следобед беше доста късно за избор на рокля.
— Знаете ли колко време отнема да пристигне един тоалет? — попита една.
А да знаете на мен колко време ми трябваше да намеря мъж, за когото да се омъжа, мислено възрази Роуз, но реши, че е по-благоразумно да си мълчи.
— Това си е направо изтезание — мърмореше тя, докато се опитваше да нахлузи чорапогащника, по който вече беше тръгнала дебела бримка.
— Ако искаш, да позвъня на Амнести Интернешънъл — подхвърли Ейми.
Роуз поклати глава и изрита маратонките си в единия ъгъл на боядисаната в прасковен цвят пробна, пред чийто вход висеше дантелена завеса. Двете обикаляха магазините за булчински принадлежности и Роуз беше започнала да се дразни от аромата на сухи цветя и любовните песни, които неизменно ги посрещаха навсякъде. Бяха й нахлузили корсаж, от който гърдите й бяха стигнали до под брадичката и положително щеше да открие синини по кожата си, да не говорим за ластичния колан с банели, който, ако се вярваше на продавачката, щеше да оформи малко тялото й. От всичко това на Роуз не й стигаше въздух, но жената от магазина беше доста настоятелна.
— Основата, върху която ще се спусне дрехата, е от решаващо значение. — Погледът й красноречиво говореше: всички бъдещи младоженки подготвям по този начин.
— Нямаш представа какво съм принудена да търпя — хленчеше Роуз.
Жената държеше роклята разкопчана и лаконично нареди:
— Гмуркайте се.
Роуз послушно мушна ръце в ръкавите, преви се на две, при което банелите се забиха в месото й и тя едва не извика от болка. След това насочи лице към отвора за главата. Най-сетне беше вътре и се изправи. Продавачката се зае с ципа и копчетата на гърба.
— Какво си принудена да търпиш? — поиска да знае Ейми.
Роуз затвори очи и процеди името, което от момента, в който преди два месеца обявиха официално годежа, я преследваше и което, нямаше никакво съмнение, колкото повече приближаваше денят на сватбата, толкова повече щеше да трови нервите й:
— Сидел.
— Ой! — бе единственият коментар на Ейми.
— „Ой“ не може да изрази и половината от чувствата ми — обясни Роуз. — Проклетата ми мащеха е решила да бъде сред шаферките.
Това беше самата истина. Когато Саймън и Роуз отидоха до Ню Джърси, за да съобщят на Майкъл Фелър и жена му решението си да се оженят, Майкъл прегърна дъщеря си и потупа Саймън по рамото, докато Сидел се отпусна безпомощно на канапето.
— Прекрасно! — процеди тя през тънките си, съвършено начервени устни, докато огромните й ноздри се бяха разширили така, сякаш се готвеше да засмуче с тях цялата малка масичка. — Много се радвам и за двама ви!
На следващия ден позвъни на Роуз, за да я покани на чай и да отпразнуват добрата новина, а и за да предложи услугите си в организацията на тържеството.
— Не искам да се хваля, мила моя, но хората до днес говорят за сватбата на Моята Марша.
Роуз не се съмняваше в това, особено като се имаше предвид, че Сидел не пропускаше разговор, все едно каква беше темата, да спомене въпросната сватба. Но тя беше така изненадана, че Сидел предложи да направи нещо различно от критика на дрехите й, на косата или диетата й, че се съгласи, без да се замисли. Беше отишла да пие чай със Сидел в „Риц Карлтън“ със съвършено новия си пръстен, с който все още не можеше да свикне.
— Роуз — изчурулика Сидел. — Изглеждаш чудесно. — Съдейки по изражението и погледа, който хвърли на стегнатата на опашка коса и спортната пола на доведената си дъщеря, тя лъжеше откровено. — Е, да обсъдим някои подробности — предложи Сидел след няколкото минути общи приказки. — Мислила ли си за цветовата гама?
— Кое? — не разбра Роуз, но това беше напълно достатъчно за Сидел Фелър.
— Морскосиньо — отсече тя. — Много, много шик. Много модерно. Виждам… — Тя притвори очи и даде възможност на Роуз да се удиви на изкусно положените кафяви, сиво-бежови и пепеляви сенки. — … шаферките в тъмносини прави елегантни рокли.
— Няма да има шаферки. Само Ейми. Тя ще бъде почетната ми шаферка — уточни Роуз.
Сидел повдигна съвършено оформената си вежда.
— Ами Маги?
Роуз впи поглед в розовата ленена покривка на масата. Преди няколко месеца беше получила много необичайно послание от сестра си. Съвсем кратко — името на Роуз и „Аз съм“. И оттогава — нищо. Всяка седмица Роуз набираше поне веднъж номера на клетъчния телефон на Маги и затваряше веднага щом чуеше, че отсреща Маги вдига.