— Добре е да ми кажеш какви са проблемите ти, за да се опитаме да ги решим.
— Бях… — въздъхна Маги и замълча безпомощно. Ела чакаше търпеливо внучката й да намери подходящото определение. — Бях в жилището на Роуз, живеех при нея, но не се получи и отидох да живея в кампуса за няколко месеца…
— При приятели ли? — обади се Луис.
— В библиотеката — отговори Маги. — Живеех там. Бях… — Тя гледаше през прозореца. — Бях нещо като пътник без билет. Без билет — повтори тя, сякаш ставаше дума за голямо приключение. — Само че имаше един мъж, който ме следеше и щеше да ми създаде много неприятности. Затова трябваше да се махна оттам.
— Искаш ли да се върнеш във Филаделфия при Роуз? — попита Ела.
— Не — бързо отвърна Маги. Гласът й беше така припрян, че Ела се сепна, а Луис неволно натисна клаксона на колата.
— Не искам — повтори Маги по-спокойно. — Наистина не зная къде искам да отида. Нямам жилище във Филаделфия. Живеех в един апартамент, но ме изгониха, а не мога да се прибера при баща ми, защото съпругата му ме мрази, при Роуз — също… — Тя въздъхна жално и обви коленете си с ръце, за да придаде по-драматичен ефект на ситуацията. — Може би мога да отида в Ню Йорк. Ще си намеря работа тук, ще спестявам и ще успея да стигна до Ню Йорк. Ще си намеря съквартирантка или… нещо друго.
— Можеш да останеш при мен колкото поискаш — изрече Ела, преди да се усети. Тя дори нямаше представа дали идеята й е достатъчно добра. Ако се съдеше по изражението на Луис, не беше. Маги е била изгонена от жилището си. Не е добре дошла в дома на баща си. Пребивава някъде като пътник без билет… каквото и да означаваше това, в библиотека на колеж, в който не е била записана. Какво беше това, ако не неприятности?
Докато Луис извеждаше колата от натовареното движение край летището и се насочваше към „Голдън Ейкърс“, Маги въздишаше, подпряла брадичка на дланите си, и гледаше през прозореца към палмовите дървета.
— Флорида — промълви тя по едно време. — Никога не съм била тук преди.
— Как е… — подхвана Ела. — Може ли да ми разкажеш нещо повече за сестра си?
Маги мълчеше. Ела направи следващ опит.
— Видях снимката на Роуз в интернет, четох за адвокатската фирма, в която работи…
Маги поклати глава, сякаш виждаше отражението на сестра си в стъклото на колата.
— Много лоша снимка, нали? Все й повтарях да ги накара да я сменят с по-добра, а тя ми вика: „Какво значение има, Маги? Не бъди толкова дребнава“. Казвах й, че цял свят ще гледа тази снимка и не става въпрос за дребнавост, а за това, че е важно да изглеждаш добре, но тя естествено не искаше да ме чуе. Никога не чува какво й говоря. — Маги внезапно млъкна, сякаш се изплаши, че е казала повече, отколкото трябва. — Всъщност къде отиваме? Къде живееш?
— Имаме жилища в едно място, което се нарича „Голдън Ейкърс“. То е…
— … Общност от активни възрастни пенсионери — в един глас изрецитираха двамата.
Маги ококори уплашено очи.
— Старчески дом, така ли?
— Не, не — успокои я Луис. — Не се тревожи. Просто събрани на едно място по-възрастни хора.
— Комплекс от малки апартаменти. Има магазини, клуб и тролей за тези, които не карат вече кола.
— Звучи страхотно — вяло отбеляза Маги. — И какво правите там по цял ден?
— Аз лично съм доброволка.
— Къде?
— Навсякъде. В болницата, в приюта за домашни любимци, в магазина за дрехи втора употреба, програмата „Храна на колела“, помагам на една жена, която получи удар миналата година… Гледам да запълвам времето си.
— Мислиш ли, че ще мога да си намеря работа?
— Каква?
— Мога да правя всичко. Сервитьорка, фризьор на кучета, домакиня някъде…
Какво ли имаше предвид под „домакиня“, попита се Ела.
— Да сервирам питиета в бар — продължаваше Маги, — да гледам деца, да работя в магазин за сладолед, на щанд за понички…
— Виж ти… — възкликна Ела.
Но Маги не беше свършила.
— Известно време съм пяла в бар. — Въздържа се да спомене името на оркестъра, защото самата тя не знаеше как да обясни значението. — Участвала съм в телемаркетинг, пръскала съм хората с парфюми, в „Ти Джей Макс“, „Гап“, „Лимитид“… — замълча и се прозя широко. — В Принстън помагах в домакинството на една сляпа жена.
— Но всичко това… — Ела за пореден път не знаеше как да довърши изречението си.
— Мисля, че е достатъчно — заключи Маги. Отново се прозя, сви се на седалката и мигом заспа.
На следващия светофар Луис погледна Ела.
— Добре ли си? — попита той.
Тя се усмихна смутено и само сви рамене. Маги беше тук и засега това беше достатъчно. Рано или късно истината щеше да излезе на бял свят.