Когато Луис зави към паркинга, Маги все още спеше дълбоко на задната седалка, кестенява къдрица се беше залепила на потната й буза. Изгризаните й нокти толкова много приличаха на тези на Каролайн, че сърцето на Ела подскочи още веднъж. Маги отвори очи, протегна се, грабна раницата си и излезе от колата. Озовала се навън, тя се огледа и примигна смутено. Ела проследи погледай. Пред тях Айрин Сийгъл буташе проходилката си, а Албърт Ганц предпазливо сваляше кислородна бутилка от каросерията на пикапа си.
— Такава е човешката орис — тихо продума Маги.
— Какво каза, скъпа? — попита Луис.
— Не, нищо — отвърна Маги. — Тя преметна раницата на рамото си и последва Ела вътре.
Вярна на обещанието си, Маги си намери работа в магазин за гевречета на около километър от „Голдън Ейкърс“. Беше се уговорила да работи първа смяна и излизаше от дома на баба си към пет сутрин и работеше до обяд. Рядко се прибираше преди осем или девет вечерта и Ела я бе попитала къде ходи.
„На плаж — бе отговорила тя. — Или на кино. Понякога чета в библиотеката“.
И така седмици наред. Дълго време Ела приготвяше вечеря всеки ден, но всеки път Маги отклоняваше поканата.
— Яла съм вече.
Според Ела внучката й беше кожа и кости и едва ли ядеше нещо. Няколко пъти й беше предложила да гледат заедно телевизия, да отидат на кино, да отиде с нея да поиграят в бинго залата. Единственото, което предизвика искра от интерес в очите й, бе идеята за карта в библиотеката. Отидоха в малката едноетажна сграда на библиотеката, Маги попълни бланка, в която вписа адреса на баба си, и потъна в сектора, над който имаше надпис: „Художествена литература“, и след около час се появи с купчина книги с поезия.
Така минаха месеците май и юни. Последваха ги юли и август. Вечер Маги се прибираше, кимваше за поздрав и се скриваше в стаята си. Появяваше се, за да си вземе душ и безмълвно се прибираше в стаята. Неизменно носеше хавлиената си кърпа, пастата и четката за зъби, все едно беше гост за една нощ. Няколко пъти Ела й напомни, че може да оставя нещата си, където пожелае. В стаята на Маги имаше малък телевизор, но Ела никога не го чу да работи. Имаше и телефон, но очевидно Маги не го използваше. Четеше. През ден, през два Ела виждаше от чантата на внучката й да се показва нова книга — дебели романи, биографии, поезия. Стиховете бяха странни, накъсани, Ела изобщо не разбираше смисъла им. Това, което тревожеше Ела, беше, че Маги не разговаряше с никого и нямаше признаци, че ще говори.
— Не знам какво да правя — сподели тя с Луис. Беше осем сутринта, навън бе близо тридесет градуса и Маги току-що се беше измъкнала. Баба й се завтече към апартамента на Луис.
— За кое, за топлото време ли? Просто изчакай. Ще премине.
— Имам предвид нея! — уточни Ела. — Маги. Не говори с мен! Дори не ме поглежда. Обикаля само с боси крака… Никога не чувам кога идва. Почти през целия ден е навън. Когато отварям очи, вече е навън. — Ела замълча, пое дълбоко дъх и поклати глава.
— В обичайните случаи бих те посъветвал да й дадеш време…
— Луис, това трае вече месеци наред. Не съм чула нищо и за отношенията й със сестра й или с баща й. Не знам дори какво обича да има за вечеря! Имаш внуци…
— Момчета — уточни Луис. — Все пак мисля, че си права. Време е за нещо по-радикално. — Той се изправи. — Да извадим тежката артилерия.
За техен късмет госпожа Лефковиц си беше у дома.
— Да започнем с няколко въпроса — предложи тя, докато се движеше напред-назад из претъпканата с мебели дневна с добре познатото им провлачване на краката, последвано от леко замятане на единия. — Имаш ли сушени сини сливи в хладилника?
Ела ококори очи.
— Добре ме чу, сушени сини сливи.
— Имам — отговори Ела.
Госпожа Лефковиц кимна одобрително.
— А слабително на рафтовете в кухнята?
Че кой нямаше?
— За кои списания си се абонирала? Имаш ли Ейч Би О или Ем Ти Ви?
— Нямам кабелна телевизия.
Госпожа Лефковиц завъртя драматично очи и се стовари в един от натъпканите със слама кресла.
— Младите хора имат свои интереси. Тяхна музика, техни телевизионни програми, тяхна собствена…
— Култура — довърши Луис.
Госпожа Лефковиц кимна.
— Тук няма хора, които да й правят компания. Хора на нейната възраст. Представяла ли си си да си на двадесет и осем години и да си затворена в място като това?
— Няма къде другаде да отиде — отбеляза Ела.
— Затворниците — също. Но това не значи, че много им харесва да стоят в затвора.
— Какво да правим тогава? — попита Ела.
Госпожа Лефковиц стъпи колебливо на земята.
— Имаш ли пари?
Ела кимна.
— Да вървим тогава — нареди тя. — Ти ще караш — насочи тя брадичка към Луис. — Отиваме на пазар.