— Пари? — въпросително погледна Ела.
— Вероятно и пари, но на света има десетки места, откъдето можеш да получиш пари. А на колко места можеш да получиш информация за майка си?
Права беше госпожа Лефковиц, но Ела много би искала историята на нейната дъщеря да е по-дълга и с повече весели епизоди.
— Информацията — победоносно продължаваше госпожа Лефковиц — е онова, което имаме в повече от младите хора. Информация. — Тя помисли малко и додаде: — И малко продукти на Майкрософт в моя случай. Но в твоя информацията би трябвало да е достатъчна. — В този момент някой пъхна ключ в бравата на външната врат. — Време е за шоу! — прошепна старицата.
Ела затаи дъх. Маги влезе в дневната, сякаш имаше наочници на слепоочията — не погледна в нито една от двете посоки, нито към натрупаните в кухнята лакомства, нито към чисто новия телевизор, от чийто екран някаква жена говореше за… о, не! Ела реши, че не е чула както трябва. Актрисата казваше: „Нямам желание да бъда едно от онези момичета, които знаят единствено да си вирят краката“. Госпожа Лефковиц се изкиска в чашата с коктейла си. Маги спря насред помещението.
— Маги? — обади се баба й. Усещаше колко раздвоена се чувства внучката й. От една страна, искаше да остане, но в същото време жадуваше да излезе от стаята. Само да не объркам нещата, молеше се в душата си Ела. Младата жена се извърна по посока на гласа. — Искаш ли… — Какво? Какво можеше да предложи на това младо същество с бдителен поглед на кафявите си очи, които удивително напомняха очите на Каролайн и в същото време нямаха нищо общо с тях? Тя протегна ръка, в която държеше чаша с питие. — Един космополитън? С водка и сок от червени боровинки…
— Знам — презрително я прекъсна Маги. — Знам какво се слага в този коктейл. — От много време насам това бе първото по-дълго изречение, което Ела чуваше от устата на внучка си.
Маги пое чашата и я преполови на един дъх.
— Не е лошо — рече тя, завъртя се на пета и влезе в дневната. Госпожа Лефковиц й подаде купа с фритос. Маги се отпусна тежко на канапето, гаврътна и останалата част от питието и вдигна броя на „Ентъртейнмънт Уийкли“, който беше оставен на масичката. — Гледала съм този епизод — заяви тя.
— Така ли? — Ела беше разочарована. От една страна, новината не беше обнадеждаваща, но от друга — внучка й произнесе още едно по-дълго изречение. Освен това седеше при тях. Това никак не беше малко, нали?
— Но е хубав — заяви Маги. Тя подхвърли списанието обратно на масичката и се огледа.
Ела хвърли отчаян поглед към Луис, който побърза да донесе от кухнята каната с приготвения коктейл. Напълни отново чашата на Маги. Тя взе деликатно едно пилешко крилце от подноса и се облегна, отправила поглед към екрана. Ела почувства, че напрежението, събрано в стомаха й, спада. Не може да се каже, че изпита задоволство като от победа, но все пак. Репликите, които идваха от екрана, произнесени от млади жени, бяха такива, че ако ги беше чула преди шейсет години, щеше да иска да търка устата си със сапун. Все пак това беше началото. Тя хвърли поглед към внучка си. Маги беше затворила очи. Миглите й се спускаха като бордюр над бузите. По кожата около устата и брадичката се виждаха трохи от чипс. Устните бяха свити така, сякаш очакваше всеки миг да бъде целуната.
След четири коктейла, три пилешки крилца и шепа фритос, Маги пожела на баба си и на приятелите й лека нощ. Лежеше на тънкия матрак, метнат върху разтегнатото канапе в малката стая, със затворени очи. Май беше време да преосмисли действията си.
Първоначално беше решила просто да наблюдава, да чака и да стои настрани, докато измисли подходящ план за действие. Естествено щеше да отнеме време. Всичко, което знаеше за възрастните хора, беше научила от телевизията и най-вече от рекламите, където такива хора имаха високо съдържание на захар в кръвта и прекалено активни пикочни мехури, нуждаеха се от паникбутони, за да могат да повикат някого на помощ, когато паднат и не могат да се изправят сами. Щеше да стои в сянка и да наблюдава баба си, която очевидно разполагаше с достатъчно пари. И с достатъчно чувство за вина. Каквото и да беше направила или не беше направила Ела Хирш, тя очевидно се чувстваше отвратително. А това означаваше, че ако Маги е достатъчно търпелива, ще може да превърне това нейно чувство на вина в пари в брой, които да добави към купчината банкноти, която бавно, но сигурно растеше в кутията под леглото й. В магазинчето за закуски, където работеше, й плащаха минимална заплата, но Маги беше убедена, че с няколко сърцераздирателни сцени и истории за това колко много й е липсвала майка й, колко много би се радвала на любовта на баба си или на жена изобщо в този свой объркан живот, ще може да напусне „Голдън Ейкърс“, където хората не правеха нищо друго, освен да очакват смъртта, с танцова стъпка и толкова пари, че да може да си купи каквото си пожелае.