— Кърпата — предупреди той, — гори! — Отиде до фурната, метна ловко горящата хавлия в мивката, където тя изсъска и задимя, и мушна съпругата си с лакът. — Джейн Бедствието — с любов рече той.
Тя махна с ръка към него, без да вдига поглед от книгата.
— Нали няма да изядеш всичкото сирене и бисквитите?
— В никакъв случай — отвърна господин Стайн. — Преминах към кашуто. — Той се обърна към Роуз и й предложи чинията със сирене и бисквити. — Моят съвет — рече той с нисък и конспиративен тон — е да си хапнете от това.
Роуз му се усмихна.
— Благодаря.
Майката на Саймън им хвърли бърз поглед и избърса ръцете си.
— Та твоята Сидел добър кулинар ли е?
— Обикновено държи татко на някаква странна диета — каза Роуз. — Нискомаслени храни, храни с високо съдържание на белтъчини, вегетариански храни…
— О — намръщи се Елизабет, — смяташ ли, че това ще е подходящо? Може би трябваше да попитам…
— Всичко е наред — каза Роуз. Беше й ясно, че още щом пристигне, Сидел ще забрави за храната. Семейство Стайн, както се оказа, живееха в голямо, просторно имение, в което цареше особен безпорядък. Беше разположено на два акра рехава зелена трева и граничеше с улица със също толкова впечатляващи къщи. Господин Стайн беше инженер — конструктор на самолетни части. Саймън й беше обяснил, че преди години е патентовал две такива части, откъдето идваха по-голямата част от парите. Сега бе почти на седемдесет, почти пенсионер, и прекарваше много време у дома в търсене на очилата си, мобилния телефон, дистанционното управление или ключовете на колата си. Може би защото госпожа Стайн прекарваше много време у дома в преместване на това или онова от една купчина на друга. Освен това работеше в зеленчуковата градина и се забавляваше с онези сантиментални романи, които Роуз четеше тайно, книги, в чиито заглавия обикновено имаше само три думи. Понастоящем върху микровълновата фурна стоеше „Забраненото й желание“, а Роуз беше забелязала на дивана във всекидневната разгърната „Тъмният пламък на страстта“. Саймън каза на Роуз, че в гимназията подарил на майка си фалшив диплом — подарък за несъществуваща книга, която той нарекъл „Влажните панталони на любовта“.
— Ядоса ли се? — беше попитала Роуз.
— Мисля, че по-скоро беше разочарована, че книгата не е истинска — съобщи Саймън след кратък размисъл.
Саймън отново подуши въздуха и погледна разтревожено.
— Мамо, фъстъците — каза той.
— Наред са — отвърна Елизабет Стайн спокойно, извади хлебчетата за вечеря от една книжна, торба и ги постави в кошничка със салфетка, която изглеждаше, сякаш някой я беше ритнал от едната страна. — О, Господи — измърмори тя. — Крива е.
И това беше нещо характерно. Родителите на Саймън не отделяха много внимание на официалностите, що се отнася до подредбата на масата. Роуз не се изненада, когато видя, че масата е застлана с ръчно изработена ленена покривка, а върху нея са подредени чинии с различен размер и десен. Тя изброи три чинии от китайския сервиз на семейство Стайн със златен кант на ръба и три ежедневни чинии, които купуваха на едро от „Икея“. Имаше четири водни чаши и две дълбоки кафени чаши за пиене на вода, три винени чаши, две ракиени чаши, една висока и тясна чаша за вино и различни книжни салфетки, на една, от които беше написано „Честита годишнина“. Роуз си помисли, че Сидел ще се възмути. При тази мисъл се усмихна, тъй като това я устройваше.
Саймън мина зад нея с кана вода с лед и две бутилки вино.
— Съветвам те — рече той и й подаде една чаша — да започнеш да пиеш здраво.
Някаква кола спря на автомобилната алея. Роуз съзря лицето на баща си, познатото високо и голо чело, а до него седеше Сидел, намазана с тонове червило и натежала от перли. Тя сграбчи ръката на годеника си.
— Обичам те — прошепна Роуз.
Саймън я погледна любопитно.
— Знам.
Вратите на колата се затвориха с трясък. Роуз чу любезните поздрави и тропането на токчетата на Сидел върху надраскания дървен под на семейство Стайн. Семейство, какво да се прави, помисли тя. Преглътна мъчително, стисна Саймън за ръката и си пожела нещо, което не можеше да формулира, нещо като отпускане и удобство, може би една бърза шега и непринуден жест, или едно напълно подходящо облекло. С други думи, Маги. Пожела си да бъде Маги за една нощ или поне да има привилегията да ползва съвета и присъствието на сестра си. Това беше нейното семейство, старо и ново едновременно, и Маги трябваше да е тук.
Саймън я гледаше с открито любопитство.
— Добре ли си?
Роуз си наля половин чаша червено вино и бързо го изпи.