— Чувствам се прекрасно — отвърна тя и го последва в кухнята. — Наистина прекрасно.
45
— Розенфарб! — извика Маги на пазача: Той бавно кимна (нищо необичайно, Маги отдавна бе схванала, че всички в „Голдън Ейкърс“ правеха всичко бавно) и тя натисна газта, когато портата към паркинга се разтвори. През месеците, които бе прекарала в „Голдън Ейкърс“, Маги си правеше експеримент, за да разбере дали за да бъде допусната вътре, е достатъчно само да извика на охраната някакво име с еврейско звучене. Досега бе използвала Розен, Розенщайн, Розенблум, Розенфелд, Розенблут, а веднъж късно през нощта и Розенпенис, от уважение към Флеч. Пазачите (ако въобще можеха да се нарекат пазачи тези старци в полиестерни униформи) й хвърляха бегъл поглед изпод посивелите си вежди и й махаха с ръка да мине.
Маги закара линкълна на Луис с размери на училищен автобус до блока на баба си, паркира го на обозначеното място и се изкачи по стълбите. Насочи се към спалнята си — стая с голи стени и бежов разтегнат диван, приличащ на малкия брат на дивана, който Маги използваше в апартамента на Роуз. Стаята бе толкова гола и чиста, че тя се зачуди дали изобщо Ела я бе ползвала, дали някога някой беше нощувал в нея.
Беше три часът следобед. Реши да се качи на горния етаж, да вземе банския костюм от дрешника на Ела и да отиде на плажа, за да убие времето до вечеря. Може би щеше да вечеря с Ела. Може би щяха да изгледат някой филм на дивиди от онези, които баба й беше донесла у дома предишната седмица. Но щом отвори вратата, тя с изненада завари Ела да седи до кухненската маса, сключила ръце на гърдите си, сякаш я очакваше.
— Здравей — рече Маги. — Не трябваше ли да си в болницата? Или в хоспис? Или на някое друго място, което започва с „хосп“?
Ела поклати глава и вяло се усмихна. Облечена в черни широки панталони и бяла блуза, с коси, събрани на тила, баба й изглеждаше опърпана и мъничка, като едноцветна мишка, свряна в ъгъла.
— Искам да поговорим — каза Ела.
О, Боже, помисли си Маги. Започва се. И други й бяха говорили, все едно и също, съквартирантките й, гаджетата й, и разбира се, Сидел. Маги, ти само се възползваш от другите. Маги, трябва да полагаш усилия. Маги, баща ти не може да се грижи за теб до края на живота си.
Но Ела искаше да й каже нещо съвсем различно.
— Дължа ти обяснение. Отдавна искам да поговоря с теб, но… — Гласът й заглъхна. — Вероятно се чудиш къде бях през всичките тези години.
А, помисли си Маги. Значи ето за какво намекваше Ела. Не за зависимостта на Маги, а за своята собствена вина.
— Изпращаше ни картички — каза тя.
Точно така — отвърна Ела и кимна. — Освен това ви се обаждах. Ти не знаеше ли? — Тя зададе въпроса, въпреки че знаеше отговора. — Баща ти много ни се сърдеше. На мен и на моя съпруг. После, когато Айра умря, се сърдеше само на мен.
Маги дръпна един стол и седна до масата.
— Защо се е сърдел?
— Мислеше, че съм му сторила голямо зло — отвърна баба й. — Смяташе, че аз… Е, че със съпруга ми е трябвало да му обясним за Каролайн. За майка ти.
— Знам как се казва — раздразнено рече Маги. Темата за майка й и името на майка й, произнесено от тази възрастна жена, я жегна като стара рана. Не беше готова за такова нещо. Не желаеше да слуша за майка си. Не желаеше да мисли за майка си. Не желаеше да знае истината или поне версията на баба й за истината. Майка й беше мъртва, първата загуба на човек в живота й, а тази истина бе по-жестока от всичко, което една дъщеря може да понесе.
Ела продължи да говори:
— Трябваше да кажа на баща ти, че тя е… — Ела се спъна в думите. — Душевноболна…
— Лъжеш — рязко я прекъсна Маги. — Тя не беше луда, беше си наред, нали си спомням.
— Но невинаги беше наред, нали? — попита Ела.
Маги затвори очи. До ушите й достигаха само откъслечни думи: маниакални пристъпи и клинична депресия, медикаменти и шокова терапия.
— Ако е била луда, както казваш, защо си я оставила да се омъжи? — попита Маги. — Защо си й позволила да роди деца?
Ела въздъхна.
— Не можехме да я спрем. Каквито и да бяха проблемите й, Каролайн беше възрастен човек. Тя сама вземаше решения за себе си.
— Сигурно си била доволна да се отървеш от нея — измърмори Маги, изричайки на глас един от най-големите си страхове, тъй като лесно можеше да си представи колко щастливи биха били да се отърват от нея Сидел и Роуз, и собственият й баща и да я захвърлят в ръцете на някой нищо неподозиращ влюбен младеж. Така тя щеше да стане негов, а не техен проблем.
Ела беше шокирана.
— Разбира се, че не! Никога не съм се радвала да се отърва от нея. А когато я загубих… — Тя преглътна с усилие. — … това беше най-лошото нещо, което можех да си представя. Защото загубвайки нея, аз загубих и теб, и Роуз също. — Тя сведе поглед към ръцете си, които бе подпряла на масата. — Загубих всичко — добави Ела и вдигна насълзените си очи към Маги. — Но сега си тук. И аз се надявам… — Тя посегна под масата. — Ето.