Ела плъзна една кутия върху масата.
— Бяха в Мичиган, на съхранение. Поръчах да ми ги изпратят. Помислих си, че може би ще поискаш да ги видиш.
Маги бръкна в кутията. Беше пълна със стари фотоалбуми. Отвори най-горния и видя Каролайн. Каролайн като тийнейджърка с тесен черен пуловер и огромна дебела черна очна линия. Каролайн в деня на сватбата си, с дантелена рокля и дълъг шлейф от тюл. Каролайн на плажа в син бански костюм, замижала срещу слънцето, Роуз я е хванала за крака, докато в ръце държи бебето Маги.
Маги започна да разгръща страниците все по-бързо и майка й ставаше все по-възрастна. Тя самата растеше. Знаеше, че снимките ще свършат. Майка й завинаги щеше да бъде на трийсет години, а тя и Роуз завинаги щяха да си останат малки момиченца. Не е трудно да овладееш изкуството да губиш. Баба й се беше втренчила в нея с пълен с надежда поглед. Не, помисли си Маги, не и това. Не можеше да го понесе. Не желаеше да е нечия надежда. Не желаеше да заема мястото на нечия починала дъщеря. Не искаше нищо твърдо рече на себе си Маги, нищо, освен малко пари и само летен билет, за да се измъкне от това място. Не желаеше да възприема баба си като нещо повече от средство да сложа край, от книга джобен формат и от една тъжна история. Не желаеше съчувствието да се пренася и върху нея и беше дяволски сигурна, че не желае самата тя да съчувства на някого.
Тя шумно затвори албума и избърса длани в шортите си, сякаш бяха мръсни.
— Излизам да се разходя — каза тя и заобиколи стола ни Ела, отиде в спалнята, грабна банския костюм на възрастната жена от дрешника в дъното на стаята, една хавлия, слънцезащитен крем, един празен бележник и бързешком излезе навън.
— Маги, почакай — извика Ела. Маги не забави крачка. — Маги, моля те! — отново извика Ела, но момичето беше изчезнало.
Маги мина през „Голдън Ейкърс“, покрай Крестуд, Фармингтън и Лондейл, по улици с имена, преиначени да звучат на английски, покрай сгради, които досущ приличаха на съседните. „Накарай я да си плати“, прошепна Маги на себе си.
Хората й бяха длъжници, всички, които й се подиграваха в гимназията, всички, които я подценяваха, които се бяха наговорили да не я забелязват. За Бога, беше почти на тридесет и все още не бе получила ни най-малко признание от околните.
Накарай я да си плати, повтори си тя. Стигна до басейна. Беше пусто, като се изключат шепата старци, които се припичаха на слънце, четяха и играеха тихо на карти.
Маги облече банския костюм в съблекалнята, после примъкна един шезлонг на слънце, застла го с хавлията си, легна и се взря в бележника си. Колко ли пари щяха да са й необходими, за да се измъкне оттук? Написа петстотин долара за самолетен билет. Още две хиляди за депозит, наем за първия и последния месец. Сумата надвишаваше спестяванията й. Тя простена, откъсна страницата, смачка я и я пусна до шезлонга.
— Хей! — извика някакъв възрастен мъж с разкопчана риза, под която се показваха побелелите му окосмени гърди. — Забранено е да се хвърлят боклуци!
Маги го погледна с яростен поглед, мушна смачканото кълбо хартия под шортите си и продължи да пише.
„Снимки на главата“, написа тя. Колко ли ще струват?
— Госпожице! — извика я странен глас. — О, госпожице!
Маги вдигна глава. Този път беше възрастна жена с розова плувна шапка.
— Извинете, че ви притеснявам — каза тя, приближавайки се към Маги. При всяка стъпка отпуснатата плът на бедрата и раменете й се тресеше, — но ако не се намажете със слънцезащитен крем, ще изгорите лошо.
Маги мълчаливо размаха тубичката с „Бен дьо солей“ пред възрастната жена, която, изглежда, нямаше задръжки. Въобразяваше ли си, или наистина всички старци на плажната ивица бяха започнали да примъкват шезлонгите си. Всеки път, когато отвореше очи, те бяха по-близо до нея от предишния път, подобно на почетен гражданин от филма „Зората на мъртвите“.
— О, разбирам — рече жената. — Фактор 15, това е добре, много добре. Разбира се, би било по-добре, ако е 30 или дори 45, освен това трябва да е водоустойчив, всъщност… — Тя замлъкна в очакване на отговор. Маги не й обърна внимание и жената продължи: — Забелязах, че не си намазахте гърба. Искате ли да ви помогна? — попита тя и се наведе към Маги. Мисълта, че ще я докосне някакво отпуснато като торба същество, я накара да потръпне и тя поклати глава.