— Не, благодаря, ще се оправя.
— Е, ако имате нужда от мен — весело чуруликаше възрастната жена и се запъти към шезлонга си, — аз съм тук. Казвам се Дора — каза тя в отговор на въпроса, който Маги не зададе. — Как се казваш, скъпа?
Маги въздъхна.
— Маги — отвърна тя, давайки си сметка, че щеше дай струва усилие да запомни някое измислено име. „Да се върнем на Маги.“ помисли си тя мрачно и подчерта думите „снимки на главата“ в бележника си. Щеше да обясни на баба си какво означават и защо са й толкова нужни, колко много й се иска да стане актриса, как е мечтаела да играе на сцена, но сега, когато нямаше майка, която да я обича и да превърне мечтите й в реалност, се налага да разчита единствено на ума и късмета си.
— Извинете!
„О, за Бога!“, помисли си Маги и замижа срещу слънцето към двама възрастни мъже по шорти. Със сандали. И с къси чорапи.
— Надяваме се, че вие можете да ни помогнете да разрешим един наш спор — започна водачът. Беше висок, кльощав, плешив мъж със загоряла кожа.
— Малко съм заета — рече Маги и посочи бележника си с надеждата, че ще я оставят на мира.
— Не притеснявай момичето, Джак — каза другият. Беше нисък и тантурест, с побеляла коса с бретон и шорти на зловещи черно-червени квадрати.
— Само един бърз въпрос — рече мъжът на име Джак. — Чудех се… Не, просто си говорехме… — Маги нетърпеливо го гледаше. — Изглеждате ни толкова позната. Да не сте актриса?
Маги преметна коси зад рамо и ги удостои с най-прелестната си усмивка.
— Участвах в един музикален клип с Уил Смит.
Високият мъж се взря в нея с широко отворени очи.
— Наистина ли? Запознахте ли се с него?
— Е, не съвсем — каза Маги и се надигна на лакти. — Но се видяхме на служебен обяд на екипа — обясни тя, като умишлено използваше особени термини и полюшваше кестеняви къдрици. Изведнъж около нея се събраха четирима възрастни, Джак и приятелят му, приказливата Дора и мъжът, който й викна за боклука. Пред себе си Маги виждаше старчески петна и плът, намазана със слънцезащитен крем, шорти с мирис на нафталин, бръчки и редки побелели коси.
— Актриса, Боже мой! — възкликна Джак. — Ооо! — като ехо прозвуча гласът на тантурестият мъж.
— Кои са вашите родители? — изломоти Дора, която отново се бе появила. — О, баба ви и дядо ви сигурно много се гордеят!
— В Холивуд ли живеете?
— Имате ли си мениджър?
— Кога си направихте тази татуировка? — попита тантурестият приятел на Джак с писклив глас. — Болеше ли?
Дора му хвърли остър поглед.
— Хърман, какво значение има?
— За мен има — настоя Хърман.
Джак побутваше неволно стола на Маги нетърпеливо и произнесе вълшебните за Маги думи:
— Разкажете ни за себе си. Искаме да знаем всичко.
46
Саймън остави дипломатическото си куфарче на пода в апартамента на Роуз и разтвори ръце.
— Избранице! — извика той. Беше попаднал на тази дума в някакъв вестник в едно малко градче, когато му се наложи да шофира до Пенсилвания за представяне на доказателство, и оттогава я използваше като обръщение към Роуз.
— Минутка! — извика тя от кухнята, където седеше на масата и разглеждаше каталозите на три компании за кетъринг, пристигнали по пощата същия ден. Саймън я прегърна.
— Сериозно ли настояваш за агнешки котлети? — прошепна тя във врата му. — Защото, длъжна съм да ти кажа, че са скъпи.
— Парите не са проблем — великодушно заяви Саймън. — Трябва да отпразнуваме любовта си подобаващо. Също и с агнешки котлети.
Роуз постави пред него опакована кутия с подарък.
— Това пристигна днес и не мога да разбера какво представлява.
— Годежен подарък — каза Саймън и като потри ръце, прочете адреса. — От леля Мелиса и чичо Стив! — Вдигна капака и двамата впериха погледи в подаръка. След минута Саймън вдигна очи и се изкашля.
— Според мен е свещник.
Роуз извади стъкления предмет от кутията и го вдигна към светлината.
— Няма свещ.
— Да, но има място за свещ — рече Саймън и посочи плитката вдлъбнатина от едната страна.
— Мисля, че не е достатъчно дълбока за свещ — поясни Роуз. — Освен това, ако беше свещник, не трябваше ли да изпратят и свещ? За да знаем.
— Сигурно е свещник — отвърна Саймън, без да е особено убеден. — Какво друго може да е?
Роуз продължи да гледа втренчено в стъкления предмет за известно време.
— Мислех си, да не е плато за сервиране?
— За малки количества? — попита Саймън.
— Не, не, за ядки или бонбони.
— Отворът не е достатъчно голям за ядки или бонбони.
— Но е достатъчно голям за свещ?
Спогледаха се. Тогава Саймън вдигна благодарственото послание и започна да чете.