— Скъпи лельо Мелиса и чичо Стийв, благодарим ви за прекрасния подарък. Изглежда… — той замълча и се загледа в тавана. — Чудесен?
— Ти каза просто чудесен — рече Роуз.
— Прекрасен! — поправи се Саймън. — Изглежда прекрасен в дома ни и ще ни доставя удоволствие години наред, докато се опитваме да проумеем какво, за Бога, е това нещо. Благодарим ви, че помислихте за нас, и очакваме с нетърпение скоро да ви видим. — Саймън написа имената им, затвори писалката и се обърна към Роуз. — Ето!
— Нали не го написа? — попита Роуз.
— Не — отвърна Саймън, — не го написах. Колко останаха?
Роуз прегледа списъка.
— Петдесет и един.
— Шегуваш ли се?
— Ти си виновен — рече Роуз. — Теб обвинявам.
— Само защото семейството ми ни купува подаръци…
— Само защото моето семейство не е нелепо огромно… — Саймън се изправи, хвана Роуз през кръста и я целуна по шията.
— Кажи го пак! — рече той.
— Нелепо огромно!
— Кажи го пак! — прошепна той в ухото й, — или ще те принудя да изпълняваш всяко мое желание.
Роуз се извърна с лице към него.
— Не аз — едва прошепна тя — пиша тези благодарствени послания!
Саймън я притегли към себе си и я целуна, като прокара ръце през косите й.
— Посланията могат да почакат — рече той.
По-късно, докато лежаха в леглото, топли и голи под завивката, Роуз се обърна на една страна и заговори за това, което отлагаше, откакто той се беше прибрал.
— Има и още нещо — рече тя. — Днес се обади баща ми. За Маги.
Лицето на Саймън остана безизразно.
— Така ли? — попита той.
Роуз се отпусна по гръб и се загледа в тавана.
— Появила се. Баща ми каза по телефона само, че тя е добре. Иска да ме види, за да ми разкаже останалото.
— Добре — отвърна Саймън.
Роуз затвори очи и поклати глава.
— Не съм сигурна, че желая да науча останалото. Каквото и да е. Просто не искам… — Гласът й заглъхна. — Работата е там, че Маги е ужасна.
— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.
— Тя е… Тоест тя… — Роуз направи гримаса. Как да обясни на мъжа, когото обича, за сестра си? Сестра й, която задига пари, обувки, дори гаджета, а после изчезва месеци наред? — Просто ми повярвай. Тя винаги е лоша новина. Има затруднения с паметта… — Роуз млъкна. Трудностите с ученето бяха само върхът на айсберга. А и не беше ли в стила на сестра й да се появи точно когато Роуз се сгодява, за да има шанс да стане център на внимание, просто за разнообразие? — Тя ще провали сватбата ни.
— Мислех, че Сидел ще провали сватбата ни — рече Саймън.
Роуз се усмихна насила.
— Е, Маги ще навреди повече. Положението беше толкова спокойно, докато Маги беше зачезнала Бог знае къде. Нямаше инкасатори, които да продънят телефона ти рано сутрин, нямаше бивши и потенциални гаджета, които да нарушават съня на Роуз и Саймън. Нещата си стояха там, където ги оставяше Роуз. Нито обувките, нито дрехите, нито парите й поемаха в незнайни посоки. Колата си стоеше там, където я паркираше.
— Ще ти кажа нещо — продължи Роуз. — Тя няма да е шаферка. Ще има късмет, ако получи покана.
— Добре — рече Саймън.
— Ще има късмет, ако получи вечеря — каза Роуз.
— Тогава ще има повече храна за мен — рече Саймън.
Роуз продължи да гледа тавана известно време.
— Все си мисля, че стъкленото нещо е някакъв поднос за ястия.
— Вече залепих плика — рече Саймън. — Заминава.
— А — възкликна Роуз. Затвори очи и си пожела нормално семейство като това на Саймън. Майка й да не е мъртва, сестра й да не изчезва, баща й да не пази емоциите си само за сутрешния пазар и без Сидел, разбира се. Тя сложи глава върху хладната памучна материя на възглавницата за малко, после стана и отиде във всекидневната. Взе едно благодарствено послание, картичка от тежка кремава хартия с имената им, Роуз и Саймън, написани от двете страни на една гигантска буква С, която означаваше Стайн, въпреки че това нямаше да бъде фамилното й име. Беше обяснила на доведената си майка, но чудовището Сидел поръча благодарствени послания с монограми, които предполагаха, че Роуз ще се казва Роуз Стайн, независимо дали й харесва или не.
Скъпа Маги, помисли си Роуз. Как можа да ми причиниш това? И кога ще се прибереш у дома?
47
Ела отиде до оградата на плувния басейн и допря лице в нея.
— Ето — рече тя. В тази единствена дума тя събра тъгата и разочарованието си. — Ето я.
Луис се приближи до нея, а госпожа Лефковиц пристигна на новата си моторизирана количка. Тримата стояха и гледаха през ромбоидните фигури на оградата. Гледаха Маги.
Внучката лежеше на шезлонг до дълбоката част на басейна, облечена в чисто нови розови бикини, със сребърна верижка, тънка като конец, която висеше до корема й. По кожата й блестеше крем за добиване на тен. Къдриците й бяха хванати на върха на главата, а очите й се криеха зад малки кръгли очила. Около нея стояха четирима души, стара жена с плувна шапка в избеляло розово, и трима стари мъже с шорти. Докато Ела наблюдаваше, единият от мъжете се наклони към Маги. Сигурно я питаше нещо. Внучка й се надигна на лакът със замислено изражение. Щом проговори, насъбралото се множество избухна в смях.