В момента, в който държеше ръцете й, тя бе в състояние да предвиди каква ще е следващата му стъпка.
— Роуз, наистина съжалявам. — Тя само кимна, защото точно това беше очаквала да каже. — Това, което направих, е непростимо и ако има някакъв начин, все едно какъв, да поправя…
— Няма такъв начин — поклати тя глава и стана. — Ти съжаляваш за случилото се. Аз също. Не само защото ти се оказа точно такъв, какъвто си, но и… — Внезапно нещо я задуши. Все едно се опитваше да преглътне подгизнал от пот чорап. — И защото съсипа… — Моя живот, довърши наум. Не, това не беше вярно. Нищо му нямаше на нейния живот от момента, в който тя реши, че кариерата й не е най-важното нещо. А сега беше със Саймън. Саймън, който беше мил, който извади на бял свят цялата доброта, на която тя беше способна, който умееше да я разсмива. Кратката, изумително неудачна връзка с Джим сега й се струваше само лош сън. Не, Джим не беше съсипал живота й, но разруши нещо друго, нещо, което наистина нямаше как да се поправи. — Съсипа Маги — промълви тя най-накрая.
Той отново я дръпна към пейката, бърбореше нещо за нейното бъдеще, колко отвратително се чувствал след напускането й на „Луис, Домел и Феникс“, че това не било необходимо, че той е истински гад, но поне бил дискретен и никога нямало да допусне това да се отрази на кариерата й. И се тревожел какво е станало с нея. Имала ли нужда от помощта му? Защото можел дай помогне, най-малкото, което можел да стори и…
— Спри — прекъсна го Роуз. — Моля те! — Тя чуваше звуците на струнния квартет, които долитаха оттатък градината, чуваше и скърцането на вратата на храма. — Трябва да се връщаме!
— Наистина съжалявам!
— Приемам извинението ти — сухо рече тя. След което вероятно защото той изглеждаше толкова тъжен, или защото независимо от това, че сестра й беше изчезнала, че мащехата й беше толкова противна, че беше останала без работата си, беше щастлива, тя се наведе напред и го целуна леко по бузата. — Всичко е наред. Надявам се да си щастлив.
— О, Роуз — простена той и обви ръце около нея. Изведнъж незнайно как до тях изникна Саймън. Очите му бяха широко отворени и пълни с изненада.
— Вече започнаха — каза той. — Трябва да влизаме.
Роуз вдигна очи към него. И без това бледото му лице, изглеждаше още по-бледо от обикновено.
— Саймън — промълви Роуз. — О, Господи!
— Да вървим — почти беззвучно промълви той и я поведе към вратата на синагогата, където момиченца с кошници с цветя вече вървяха по пътеката между редовете и разпръскваха по земята бледорозови листенца.
Но време на службата Саймън не пророни нито дума. Беше мълчалив и докато трая тържеството. Щом оркестърът засвири, той се отправи към бара и пи бира там, докато Роуз не успя да го убеди да поговорят насаме. Той държа вратата на колата, за да се настани тя — жест, който за нея беше знак за неговото кавалерство, но сега й се стори, че е наситен с ирония, дори с жестокост.
— Интересен следобед — наруши Саймън тишината пръв. Очите му бяха отправени напред към пътя, две ярки петна украсяваха страните му.
— Много съжалявам, че видя това — отвърна Роуз.
— Съжаляваш, че се случи, или че го видях? — попита Саймън.
— Нека ти обясня. Имах намерение да ти разкажа…
— Ти го целуна — прекъсна я Саймън.
— Това беше целувка на сбогуване — рече Роуз.
— Сбогуване с какво? — попита Саймън. — Какво става между вас двамата?
— Излизахме — въздъхна Роуз.
— Съдружник излиза на среща със сътрудник? Доста дръзко.
— Знам. — Роуз стисна очи. — Голяма грешка беше от страна и на двама ни.
— Кога започна вашето сдружаване?
— Сдружаване ли? Саймън, не става дума за корпоративно сливане.
— Очевидно не в юридическия смисъл — уточни той. — Защо не се получи?
— Заради изневяра — тихо обясни Роуз.
— Твоя или негова? — изстреля Саймън.
— Негова! Естествено, че негова! Стига, Саймън. Познаваш ме достатъчно добре. — Тя извърна лице към него, но той се направи, че не я вижда. — Нали?
Саймън мълчеше. Роуз насочи поглед навън, към дърветата и сградите, към другите коли на пътя. Колко ли двойки в различни коли се караха като тях, питаше се тя. И колко ли от тях успяват да обяснят по-добре от нея?
— Важното е, че историята е приключила — заключи тя, докато той паркираше колата пред жилището им. — Напълно, изцяло, наистина и завинаги е приключила и искрено съжалявам, че видя това, което видя, защото то не значеше абсолютно нищо. Моля те да ми повярваш, че Джим Данвърс е последното нещо, което искам в живота си. Точно това му казвах, когато ти се появи.