— Аз ще ти кажа какво пише — рече Роуз. — Писмото е от Маги. Отишла е да живее при нашата баба. Бабата, за която знаехме, че не е с всичкия си.
— О, така ли? — възкликна Сидел. — Ами…
Роуз беше изумена. За първи път й се случваше мащехата й да загуби дар слово и да не знае какво да каже. Но фактът си е факт и тя сега стоеше пред нея, потръпваща смутено под тежкия слой кремове върху коригираното си десетки пъти лице.
— Искам да вляза.
— Да, разбира се! — отстъпи Сидел, но в гласа й се долавяха вече треперливи нотки.
Роуз прекрачи прага решително и спря в основата на стълбището за горния етаж.
— Татко! — изкрещя тя.
Сидел сложи ръка на рамото й.
— Идеята беше твоя, нали — отърси се младата жена. — О, Майкъл, те нямат нужда от баба. Та нали имат мен?!
Сидел отстъпи, сякаш Роуз я беше зашлевила.
— Не беше така — с треперлив глас промълви тя. — Никога не съм си мислила, че мога да заместя… Да заместя всичко онова, което сте загубили.
— Така ли? И какво стана? — настоя да чуе Роуз. Имаше усещането, че всяка клетка на тялото й ще се пръсне от гняв и тя всеки миг ще експлодира. — Кажи ми!
Майкъл Фелър слизаше с бързи стъпки надолу, по домашни полиестерни панталони и с бяла фланелка. Пътьом триеше очилата си с носна кърпа. Хубавата му коса се вееше като облак около оформилата се плешивина.
— Роуз? Какво се е случило?
— Мога да ти кажа какво се е случило. Оказа се, че имам баба, която не живее в дом за душевноболни, Маги живее при нея и никой досега не си е направил труда да ми каже това.
— Роуз — протегна ръка Сидел.
Роуз се отдръпна като опарена.
— Не ме докосвай!
Сидел се сви като ударена.
— Достатъчно! — обади се Майкъл.
— Не! — извиси глас Роуз. Ръцете й трепереха неудържимо, а лицето й гореше. — Изобщо не е достатъчно! Дори не е добро като начало. Как можа? — крещеше вече тя. С периферното си зрение видя, че Сидел се е свила в ъгъла на наскоро облепеното с тапети фоайе на своя съвършен дом. — Винаги съм знаела, че не ни харесваш. Но да криеш от нас баба ни… Дори за човек като теб, Сидел, това вече е прекалено.
— Тя не е виновна — намеси се Майкъл Фелър и хвана дъщеря си за рамото. — Идеята не беше нейна, а моя.
Роуз зяпна. Когато се съвзе, успя да изтърси само:
— Глупости! Не би могъл да… — Не можеше да откъсне поглед от светлите сиви очи и от високото бледо чело — нейният тъжен, добросърдечен баща, който така удивително приличаше на загубено куче. — Не е възможно…
— Да седнем — предложи Майкъл Фелър.
— Не бях аз — обади се с глух безизразен глас Сидел. — И много съжалявам… — Тя не довърши изречението.
Роуз не можеше да откъсне очи от внезапната промяна у мащеха си, която за първи път не й се струваше чудовище. Лицето й се беше смалило, изглеждаше безкрайно нещастно въпреки опънатата кожа и постоянното червило. Роуз напрягаше паметта си да си спомни дали някога в съвместния им живот е имало случай, когато Сидел да е съжалявала за нещо. Дори да е имало такъв, тя не си го спомняше.
— Нямаш представа какво е… — на пресекулки пое дъх Сидел — да живееш в тази къща. Да минават години и никога да не си направил нещо както трябва. Завинаги да си вторият избор, да не си този, когото хората около теб предпочитат, и всяка твоя стъпка да се оказва погрешна.
— Полека да не ме разплачеш — подхвърли Роуз с типичен за Маги маниер.
Сидел повдигна вежди и погледна Роуз в очите.
— Нищо, което правех, не беше както трябва — въздъхна тя. Клепачите с наскоро почистените мигли потрепваха. — Нито ти, нито Маги ми дадохте възможност да се доближа до вас. Никой от вашето семейство не ми даде тази възможност.
— Сидел — обади се кротко Майкъл.
— Защо не й кажеш? — обърна се Сидел към мъжа си. — Разкажи й истината. Тя има право да знае всичко.
За първи път, откакто я познаваше, Роуз съзря под грима на своята мащеха, под козметичните процедури с ботокс, зад съветите за всевъзможни диети и високомерието колко уязвима е всъщност тя. Пред нея стоеше една жена, прехвърлила шейсетте, чието измършавяло тяло беше сухо и отблъскващо, а лицето приличаше на жестока карикатура, грубо нахвърляна рисунка на жена, а не живо същество. Изведнъж си даде сметка за тъгата, в която бе преминал животът на тази жена. С един съпруг, който продължаваше да е влюбен в починалата си първа съпруга, един първи съпруг, който я беше изоставил, дъщеря, която беше пораснала и заминала далеч.
— Роуз — подкани я баща ида го последва. Влязоха в дневната на Сидел. Кожената тапицерия на гарнитурата беше заменена с велур, но отново в ослепително бяло. Роуз седна в единия край на канапето, а баща й — в другия.