— Мъчно ми е за Сидел — подхвана той и хвърли поглед към преддверието на къщата. Очевидно я чака, помисли си Роуз, да дойде и да свърши мръсната работа.
— Има сериозни проблеми в момента — обясни по-тихо той. — Марша й създава тревоги.
Роуз само сви рамене. Трудно можеше да изпита каквото и да е съчувствие към Сидел или Марша, която никога не успя да намери време за доведените си сестри, с изключение на случаите, когато проверяваше дали не са пипали вещите й, докато тя е била в колежа.
— Присъединила се към сектата „Евреи, последователи на Иисус“ — поясни той и извърна поглед.
— Сериозно?
— И ние в началото мислехме, че се шегува.
Господи, помисли си Роуз, Сидел, която беше закачила мезуза на всяка врата в къщата, включително на тази към тоалетните, която реагираше остро при всяка фигура на Дядо Коледа в търговските центрове, трябва да беше в истинска агония. — Искаш да кажеш, че сега е християнка, така ли?
— Отидохме на гости миналата събота и неделя и видях на вратата голям венец от борови клонки.
— Гледай ти — мрачно отбеляза Роуз.
— Роуз — повика я баща й с далеч по-мек тон.
Тя вдигна глава.
— Нека се върнем към по-належащия въпрос за нашата баба.
— Тя ли ти се обади? Ела? — преглътна той мъчително.
— Маги ми писа. Отишла е да живее при тази… Както я нарече, Ела. И така, разкажи ми по-подробно. — Майкъл мълчеше. — Татко?
— Срамувам се от това, което сторих — въздъхна той най-накрая. — Отдавна трябваше да ти кажа всичко… За Ела. — Той сплете пръсти около коляното на единия си крак и започна леко да се полюшва напред-назад. Очевидно бе колко много му се иска да забие поглед в някой годишен финансов отчет или поне в брой на „Уолстрийт Джърнъл“. — Майката на твоята майка — започна той — се казва Ела Хирш. Премести се да живее във Флорида много отдавна. След… — Той замълча. — След смъртта на майка ти.
— Каза ни, че тя е в някакъв дом — прекъсна го Роуз.
Майкъл Фелър сви пестници и подпря ръце на бедрата си.
— Така беше, но не в онзи вид домове, за които вероятно ти си мислиш.
— Не те разбирам.
— Ами тя живее в свой собствен дом — преглътна той мъчително. — С Айра, предполагам.
— Значи си ни излъгал — спокойно заключи Роуз.
— По-скоро не ви казах цялата истина — обясни баща й. Очевидно отдавна беше обмислял тази реплика. Майкъл си пое дълбоко дъх. — След като майка ти… — Гласът му заглъхна.
— Почина — допълни Роуз.
— Почина — повтори механично Майкъл. — След смъртта й бях толкова сърдит. Чувствах се… — Замълча, впил поглед в стъклената повърхност на малката масичка пред тях.
— Сърдит си бил на родителите на мама, така ли? На Ела?
— Опитваха се да ми кажат истината за състоянието на Каролайн, но не исках да слушам. Толкова бях влюбен… — Роуз потрепери от дълбочината на болката му. — Бях влюбен до уши в нея. Не можех да им простя. Майка ти беше на литий, когато се запознах с нея. Положението й беше стабилизирано. Но много се дразнеше от начина, по който й действаха лекарствата. Опитвах се да я накарам да ги взима редовно, Ела — също, и известно време тя беше добре, но после… — Той изпусна дълго задържания въздух от гърдите си, свали очилата, сякаш не можеше да търпи тежестта им на лицето си. — Тя много ви обичаше. Обичаше всички ни. Но не можеше да се справи… — Гласът му секна. — Не я интересуваше тревогата ми.
— Каква беше тя?
— Не си ли спомняш? — изненадано я погледна Майкъл.
— Ти не държеше нейни снимки или вещи у дома. — Роуз направи неопределен жест с ръка към обстановката в изрядно чистата дневна на Сидел: бели стени, бял килим, рафтовете, върху които никога не беше поставяна книга, единствено стъклени статуетки и една снимка от сватбеното тържество на Марша. Никога не съм виждала нейна снимка тук. Не говореше за нея.
— Много дълбоко бях наранен — отговори баща й. — Болеше ме при самия спомен за нея. Смятах, че и за теб и Маги ще бъде болезнено.
— Не знам… Щеше ми се да… — Роуз погледна надолу към краката си и към белия тъкан килим. — Щеше ми се да не е чак такава тайна.
Майкъл мълча известно време.
— Спомням си, когато я видях за първи път. Вървеше през кампуса на Университета на Мичиган и буташе колелото си. Смееше се и гласът й отекна като звън на сребърни звънчета. Не бях срещал по-красиво момиче. Косата й беше привързана с тънък розов шал. — Гласът на бащата заглъхна.
Роуз помнеше погледи, откъслечни истории, нежен кънтящ глас, нежна буза, опряна в нейната. Сладки сънища, сладко момиче. Спи спокойно, меденке моя. Всички след това се надпреварваха да лъжат. Ела бе излъгала баща й за Каролайн или по-скоро му е казала истината, но той не бе искал да я чуе. Баща й пък беше излъгал дъщерите си за Ела, или по-скоро им беше казал една мъничка част от истината, оставяйки другото неизказано.