Тя се изправи със стиснати юмруци. Лъжи, лъжи, лъжи. Къде беше истината обаче? Оказваше се, че майка й е била луда, но беше мъртва. Баща й се беше заробил с една вещица и беше оставил тя да се грижи за дъщерите му. Баба й се беше свила в заешката си дупка, а Маги бе тръгнала да я търси. И всичко това зад гърба на Роуз.
— Просто си се отървал от нея. През цялото време, докато растях, не си спомням веднъж да съм видяла нейна снимка или каквато и да е нейна вещ…
— Беше много болезнено за мен — простичко обясни Майкъл. — Достатъчно много страдах всеки път, когато ви погледнех.
— Много си мил.
— Не, не ме разбра… — Той взе ръката на дъщеря си — жест, който я остави направо без дъх. Не помнеше баща ида я е докосвал, с изключение на някоя бегла целувка по бузата, от онзи ужасен ден, когато дванадесетгодишна, тя излезе от тоалетната и прошепна смутена, че е дошъл месечният й цикъл. — Вие двете толкова много ми напомняхте за нея. С всичко, което правехте.
— И затова ти се ожени за нея — кимна Роуз към преддверието, където вероятно мащехата й стоеше и слухтеше.
— Сидел беше изпълнена с добри намерения — въздъхна Майкъл.
— Как ли пък не — изсмя се Роуз, но смехът й прозвуча като грак. — Та тя ни мразеше. И мен, и Маги.
— Просто ревнуваше — опита се да обясни Майкъл.
— От какво има да ревнува? — заекна Роуз от гняв. — Сигурно се шегуваш. Знаеш, че Моята Марша беше съвършена във всичко. И дори да е ревнувала, се държеше отвратително. А ти се правеше, че не забелязваш.
— Роуз… — сви се баща й като от удар.
— Какво Роуз?
— Трябва да ти дам нещо. Твърде късно е сега, но въпреки всичко…
Той се качи бързо по стълбите и слезе с кутия от обувки.
— Тези са от нея. От баба ти. Тя е във Флорида. Опитваше се да се свърже с мен. С теб и Маги… От години. Но аз не й позволих. — Той бръкна в кутията и измъкна измачкан плик с надпис „Госпожица Роуз Фелър“. — Това е последната картичка, която пристигна от нея.
Роуз прокара пръст по плика, чието близо петнайсетгодишно лепило беше изсъхнало и той се отвори лесно. Вътре имаше картичка с букет розови и червени цветя, покрити със златист бронз, който се посипа по пръстите на Роуз. ЧЕСТИТ ШЕСТНАДЕСЕТИ РОЖДЕН ДЕН, гласеше сребристият надпис над цветята. ЖЕЛАЯ ТИ МНОГО ЛЮБОВ И ЦЯЛОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА НА ТОЗИ ДЕН. Следваше подпис. И адрес. И телефонен номер. Имаше и послепис. „Роуз, много бих искала да те чуя. Моля те, обади ми се! Когато пожелаеш!!!“ Трите удивителни разстроиха Роуз най-много. На снимката в плика се виждаше малко кръглолико момиченце със сериозно изражение и кафяви очи, което беше седнало в скута на възрастна жена. Жената беше усмихната. Момиченцето — не. На гърба със същия полегнал почерк беше написано: „Роуз и баба, 1975“. Тя трябва да е била шестгодишна.
— Искам да си вървя — скочи Роуз.
— Роуз — повика я баща й безпомощно.
Тя дори не се обърна към него, а напусна бързо къщата. Седна зад волана на колата и се замисли. Помнеше гласа на майка си, усмивката на покритите с розово червило устни, потъмняла от слънцето ръка се протяга иззад апарата. „Усмихни се, миличко! Защо е тази муцунка? Усмихни ми се, Роузи-Поузи! Засмей се, кукличката ми“.
49
— Чети още! — настоя Маги.
— Нямам право — възпротиви се Луис и й отправи пълен с достойнство поглед към Ела. — Би било нарушение на журналистическата етика.
— Я стига — присъедини се и Ела. — Само първите няколко изречения. Моля те.
— Ще бъде много, много нередно — каза Луис и поклати тъжно глава. — Ела, изненадан съм, че искаш да направя такова нещо.
— Аз й влияя лошо — гордо отбеляза Маги. — Поне ни кажи какво си е поръчал Ървинг.
Луис разпери комично ръце в знак, че се предава.
— Е добре — въздъхна той. — Но се заклевате да пазите тайна, нали? — Изкашля се, за да прочисти гърлото си. — „Ние с Ървинг не сме големи любители на френската кухня, започваше последната статия на госпожа Собел. Вкусовете са твърде силни за нас. Освен това сме установили, че в такива ресторанти обикновено е твърде задимено и шумно, което се смята за романтично, но на такива места често пъти не можеш да прочетеш дори менюто, камо ли да видиш храната, която си поръчал“.
— Горката госпожа Собел — промърмори Ела.
Луис й кимна с глава и продължи:
— Повечето готвачи не знаят как трябва да бъде приготвен един омлет. Омлетът трябва да е пухкав и лек, сиренето да е едва-едва разтопено. Със съжаление трябва да споделя, че бистро „Бльо“ не е изключение. Моят омлет беше прегорял и жилав. Картофите не бяха достатъчно топли и бяха посипани с розмарин, който Ървинг не може да понася.