— Не, не — засмя се Маги.
— Толкова ми отива! Искам я! Може ли?
— Взех я назаем от колегата.
Госпожа Лефковиц направи такава отчаяна муцунка, че Ела избухна в смях.
— И така, какво избираш? — попита Маги.
Възрастната жена, която още не беше свалила черния жакет, се извърна и я изгледа с такова изумление, сякаш искаше да каже: „Ти луда ли си?“
— Взимам всичко, естествено — категорична беше тя. — Ще облека розовото за службата, дългата черна рокля по време на приема, а това — тя се огледа отново в огледалото — ще сложа за следващото ми посещение при доктор Парезе.
— Но защо? — смееше се неудържимо Ела.
— Защото — заяви сериозно госпожа Лефковиц — той е очарователен.
— Не е ли женен? — попита Маги.
— Още е само на дванадесет — махна с ръка госпожа Лефковиц и отново се спря, за да се наслади на бродериите върху ръкавите. — Благодаря ти, Маги. Свършила си чудесна работа. — След това се скри в спалнята, за да се преоблече.
Маги се зае да закачи дрехите обратно на закачалките. Ела я следи известно време замислено.
— Мисля, че можеш да правиш това и за други хора — рече тя.
— Какво имаш предвид? — попита Маги и спря за миг.
— Тук живеят много възрастни жени, за които е трудно да обикалят търговския център, да не говорим и че трудно се ориентират. Но всеки тук има повод да си потърси нещо, което да облече. Сватби, завършване на образование, годишнини…
— Това беше само услуга — отговори Маги. — Училището и работата в магазина за закуски запълват достатъчно времето ми.
— Обзалагам се, че хората ще са готови да платят.
— Мислиш ли?
— Естествено — увери я Ела. — Да не искаш да работиш безплатно?
Колко мислиш, че мога да поискам за такава услуга?
Ела вдигна очи към тавана и се замисли.
— Да кажем, процент от цената — предположи тя.
— Не ме бива много в процентите — мрачно обяви Маги.
— Тогава твърда цена. Стисльовците тук могат да решат, че нарочно подбираш скъпи дрехи, за да ги използваш. Колко време ти отне да събереш всичките тези дрехи?
Маги прехапа устни и потъна в размисъл.
— Може би десетина часа.
— Да сложим петнадесет долара на час.
— Сериозно? Това са много пари, далеч повече от това, което заработвам в магазина за закуски.
— Изборът на дрехи е далеч по-сложна задача от това да режеш, препичаш и подаваш, нали?
— И мога да те уверя, че жените тук имат с какво да платят — намеси се госпожа Лефковиц, която се появи с обичайната си розова памучна блуза. Лицето й беше порозовяло и щастливо. Не ги слушай как се оплакват, че не им стигат парите. За красиви дрехи като тези ще са готови да платят.
Ред беше на Ела да забележи как лицето на внучка й изгрява, как заблестяват очите й.
— Мислиш ли, че ще се справя? — попита Маги. — Дали ще се получи? Ще трябва да направя реклама… Може би ще ми е необходима и кола…
— Карай по-полека — посъветва я Ела. — Не скачай с двата крака. Опитай първо водата с пръстите на единия си крак. Виж дали ще ти хареса.
— Отсега знам, че ще ми хареса — обяви Маги. — Обичам да ходя по магазините. Харесва ми да избирам облекло за хората. Но просто не мога да повярвам, че… Наистина ли мислиш, че хората ще плащат за такова нещо?
Госпожа Лефковиц се усмихна широко, отвори чантата си с размер на малък куфар и извади чековата си книжка. С треперлив почерк написа на името на Маги чек от сто и петдесет долара.
— Сигурна съм, че ще плащат.
51
Като се замисли човек, размишляваше Роуз, мимозите бяха грешка.
Опита се да го сподели с Ейми, но от устата й се отрониха само завалени от изпитото шампанско звуци.
Очевидно приятелката й бързо схвана какво е искала да й каже и закима енергично с глава, дори по-енергично от нормалното. Тя даде знак на бармана.
— Още две мимози.
— Веднага, дами — отвърна човекът.
Роуз се питаше къде започнаха да се объркват нещата. Най-вероятно от момента, в който получи поканата за организираното от Сидел тържество на бъдещата младоженка, някъде седмица преди да получи писмото от Маги. Преди разкритието за съществуването на бабата. Поканата беше отпечатана на дебела хартия, окантена със златен бронз, а надписът беше с толкова сложни йероглифи, че едва се разбираше.
— Кой организира това? — попита Ейми. — Лорд и лейди Дътчбегли?
— Дори нямам желание да присъствам — въздъхна Роуз. — Искам да отида във Флорида и да се срещна с тази наша баба.
— Позвъни ли им? — попита Ейми.
— Още не. Все още мисля какво ще кажа.
— Когато баба ти вдигне телефона, кажи „Здравей“, а ако се обади Маги, я предупреди, че ако още веднъж си позволи да си легне с гаджето ти, ще риташ миниатюрния й задник оттук до Елизабет, Ню Джърси. Само гледай да не размениш репликите.