— Роуз — подканящо се обърна към нея Сидел със същата усмивка, която не слизаше от физиономията й от самото начало на тържеството. Роуз се изправи и застана пред масата с пакетите, където прекара целия следващ час в опити да изиграе радостна изненада при всяка купа за салата и миксер, порцеланови и стъклени чаши, домакинска везна с бележки. „Надяваме се да я използвате“, като думата „използвате“ беше подчертана два пъти.
— Комплект съдове за хладилник — възкликна тя, сякаш цял живот беше мечтала да получи петнадесет влизащи една в друга пластмасови кутии. — Чудесни са!
— И много практични! — добави Сидел, подавайки следващия пакет.
— Лопатка за разбъркване на салата — провикна се Роуз и се ухили така широко, че чак лицето я заболя. Не, това няма да го преживея, мислеше си отчаяно тя.
— Лопатка за разбъркване на салата — повтори Ейми и записа до названието на подаръка името на човека, който го подарява. После залепи панделката от пакета на картоненото боне, което Роуз беше предупредила, че за нищо на света няма да си сложи.
— Прелестно! — обади се Сидел.
Следващ строг поглед и следващ пакет.
Роуз преглътна и продължи да разопакова. След половин час вече беше натрупала три форми за кейк, дъска за рязане, пет комплекта за сервиране, две кристални вази и бе успяла да каже на поне пет жени, че двамата със Саймън нямат намерение да имат деца в близко бъдеще.
Най-сетне и последният пакет беше отворен, и последната панделка залепена на хартиеното боне, което въпреки протестите на Роуз беше нахлупено на главата й.
Ейми хлътна за малко в тоалетната и се върна с вид на човек, видял привидение.
— Какво става? — попита Роуз, докато развързваше връзките на бонето.
Ейми я дръпна за ръкава, пътьом грабна две нови чаши с коктейл и я заведе до близкия ъгъл на залата.
— Онази жена — прошепна доста шумно Ейми — кърми.
— Коя жена?
— Марша!
Роуз вдигна очи и видя доведената си сестра да излиза от тоалетната, следвана от двамата си сина.
— Занасяш ме. Та те са четиригодишни.
— Казвам ти какво видях с очите си.
— Да не искаш да кажеш, че е цедила млякото си над купички с „Фростед Флейкс“?
— Първо, не мисля, че тези деца някога дори са доближавали до „Фростед Флейкс“ — възрази съвсем сериозно Ейми. — Иисус не би одобрил. Освен това знам много добре какво представлява кърменето. Женска гърда. Дете. Уста.
Роуз глътна поредна доза шампанско с портокалов сок.
— Поне е сигурно, че е природосъобразно.
Точно в този момент край тях като фурия прелетя Сидел.
— Благодаря ти, че организира това тържество — обърна се Роуз към нея.
Сидел само се наведе напред и изсъска:
— Можеш поне веднъж да проявиш малко благодарност.
— Моля?
— Надявам се да получиш точно такава сватба, каквато заслужаваш. — След тези думи Сидел се врътна на пета и се запъти към вратата.
Роуз се обърна на стола си, обзета от пълно изумление, примесено с известна доза страх.
— Господи! Вероятно е чула, че говорим за Марша — млечния бар.
— Не думай! — изплаши се и Ейми. — Много съжалявам.
Роуз покри лицето си с ръце.
— Е, това определено не е любимото ми пожелание за сватбата.
— Я не й обръщай внимание — пренебрежително рече Ейми и взе да разгледа домакинската везна. — Знаеш ли, че палецът ми тежи деветдесет и седем грама?
Двете натовариха подаръците в едно такси, след което ги занесоха в дневната на апартамента. Сетне отново излязоха, за да удавят мъката си в нови коктейли и да обсъдят колко ли време Сидел е събирала противните снимки на доведената си дъщеря и дали е подготвила подобна гадна колекция за Маги. Роуз се прибра най-сетне в апартамента. Саймън й бе оставил бележка, че е излязъл да разходи Петуния и да купи нещо за вечеря.
Роуз стоеше в центъра на кухнята и стискаше очи.
— Липсва ми мама — прошепна тя. Това беше отчасти вярно. Липсваше й не точно нейната майка, а изобщо майка. Ако имаше някаква майка, подобен провал нямаше да се случи. Тя би прегърнала Роуз, а Сидел щеше да изпрати в преизподнята сред облаци серни изпарения. Една майка щеше да докосне с вълшебната си пръчица дрипавата рокля на дъщеря си и да я превърне в съвършена булчинска рокля. Една майка щеше да знае как да се справи с всичко.
— Липсва ми мама — изрече го тя този път по-високо. Чувайки гласа си, тя си даде сметка, че Маги й липсва много повече. Дори да не разполагаше с магическа пръчица или с булчинска рокля, Маги поне щеше да я разсмее. Лека усмивка се плъзна по лицето й като си представи какъв тост би вдигнала сестра й, заредена с енергия от коктейлите, или как би попитала Марша дали не би изстискала малко кърма в кафето й. Маги щеше да знае как да преодолее подобни неудобни положения. И Маги, Бог да й е на помощ, бе единственият близък човек, който имаше.