Роуз доплува до ръба на басейна и се хвана за бетонения парапет.
— Тъмносиният суичър с качулката, нали го помниш?
Маги кимна, но сърцето й се сви. Много добре помнеше този суичър, защото Роуз го носи през цялата година на шести клас и когато баща й се опита да го вземе, за да го изпере, тя твърдо заяви: „И така си го харесвам“.
— Ти го носи, докато не се разпадна на гърба ти — отбеляза Маги.
— Моят добър приятел, суичърът — промълви Роуз така замечтано и с толкова обич, сякаш говореше за куче или човек.
Сърцето на Маги се сви още по-силно. Как щеше да намери рокля, която да напомня по нещо или да възпроизведе усещането, което има човек, когато носи мишосиньо памучно яке с цип отпред.
Щеше да се наложи да започне от нула. А ако трябваше да се вмести в четири дни, щеше да й е нужна помощ. Докато Роуз беше в басейна, тя помаха на Дора, Луис и Ела да се приближат.
— Ще имам нужда от помощта ви за изпълнението на един план — прошепна им тя.
Дора тутакси примъкна шезлонга си с блеснал поглед.
— На това му викам чудесна новина!
— Не искаш ли поне да чуеш какъв е планът?
Дора погледна Луис, той — Ела, а тримата обърнаха взор към Маги.
— Скучно ни е — призна Дора. — Измисли ни някаква работа.
— Готови сме за действие — врече се и Ела.
— Добре. — Маги разлисти нова страница в бележника си и започна да прави план за действие. — Ето какво предлагам.
56
— Готов ли си? — попита Ела, докато вадеше от чантата си лист хартия с нещо напечатано на него. — Може би ще поискаш да седнеш.
— Стар човек съм и постоянно ми се иска да седна. — Луис дръпна един стол, настани се до бюрото си в редакцията на „Голдън Ейкърс Газет“ и отправи към Ела пълен с очакване поглед.
Тя се изкашля и хвърли поглед към Маги. Тя от своя страна й се усмихна окуражително. Ела зачете стихотворението, което те двете бяха написали и нарекли „Вопълът на старостта“.
— Я гледай — засмя се от все сърце Луис. — Виждам, не сте открили Алън Гинзбърг.
— Позна — гордо заяви Маги. — Но вече искам да ми бъде написано и името.
— На двете — намеси се Ела.
— Добре, добре, все едно — съгласи се Маги.
— Как върви свръхсекретната ви мисия? — поинтересува се Луис.
— По-трудно е, отколкото си мислех — сподели Маги. — Все пак мисля, че ще се справя. Не си се отказал да ми помогнеш, нали?
— Разбира се — отвърна Луис. Маги кимна, скочи от ръба на бюрото, където се беше настанила, и грабна чантата си.
— Трябва да вървя. Госпожа Ганц чака банските си костюми. Ще се видим в апартамента към четири.
Ела я изпрати с усмивка.
— И така, скъпа моя, как се чувстваш в новата си роля на баба? — попита Луис.
— Добре — въздъхна Ела. — Във всеки случай по-добре отпреди. Маги се справя чудесно. Бизнесът запълва цялото й време. Заета е по цял ден.
— А Роуз? — попита Луис.
— Струва ми се, че предстоящата сватба я изважда от релси. Според мен и Маги е отчасти причина за това. Те са твърде силно привързани една към друга. В това поне съм убедена. — Ела добре помнеше как месеците преди Роуз да пристигне, тя се появяваше в разговорите й с Маги, но никога по име, а с израза „сестра ми“. Какъвто беше например: „Татко водеше мен и сестра ми на футболни мачове“. Или: „Двете със сестра ми спяхме в обща стая. Сидел Ужасната реши да сменя декорацията на къщата и ме премести в стаята на Роуз“. Тогава Маги почти не говореше и Ела ценеше и запомняше всяка дума, която се отронваше от устните на внучка й, особено я радваше споменаването на случки от детството им. Тя също беше запазила някои спомени от тяхната детска стая, но те бяха от времето, когато двете бяха почти бебета.
— Така бих искала… — Тя замълча. Какво ли искаше всъщност? — Мечтая си отношенията им да се регулират. Да дам възможност на Маги да има живота, който иска… Да помогна на Роуз да се справя с мащехата им. Просто… — Тя махна с ръка. — Нещата да се уредят. И за двете.
— Знаеш ли, това обикновено не са задачи за бабите — обади се Луис.
— Така ли? — попита мрачно Ела. — А какво правят обикновено бабите и дядовците? — В такива моменти се изпълваше с тъга за пропуснатите години.
Луис замислено вдигна очи към тавана.
— Даваш им безусловната си любов и подкрепа. От време на време ги финансираш с някаква сума. Предоставяш им място, където да дойдат, когато се налага да се приютят някъде. Стараеш се да не ги съветваш какво да правят, тъй като родителите им и без това го правят в прекалени размери. Оставяш ги сами да намерят верния път.