„Мислиш ли, че тя е добре?“ — попита Ким.
„Според мен е осиновена“ — презрително подхвърли Маги. Ким и Мариша се разсмяха, Маги им пригласяше, но този път това не й достави очакваното удоволствие, а остави неприятен вкус в устата й.
Най-неочаквано, също като топката в онзи ден на игрището, всичко се промени. Маги така и не разбра как стана това. Сякаш вододелът беше краят на осми клас, когато тя беше вече четиринайсетгодишна. В основното училище тя владееше положението, но в гимназията от това нямаше и следа.
Започна се с теста за оценка на знанията в последните дни на осми клас.
„Няма защо да се тревожиш — беше й казала заместничката на госпожа Фрайд с приповдигната бодрост в гласа. Новата учителка, която водеше часовете «за догонване», беше грозна, с дебел слой грим по лицето и брадавица до носа.
Успокои момичето, че може да се яви на теста и по-късно, за да коригира оценката си. — Ще се справиш!“
Но Маги гледаше неразбиращо и със свито сърце кръгчетата срещу отговорите, които се очакваше да попълни с молив номер две. Ясно съзнаваше, че няма да се справи. „Ти си съобразително момиче“, беше повтаряла госпожа Фрайд. Но госпожа Фрайд беше останала в основното училище, а гимназията се оказа нещо много по-различно. А този тест… — „Само за наша информация, твърдяха учителите. Резултатите ще бъдат запазени в тайна…“ се оказа сериозно препятствие, което срути всичко до този момент. Учителката уж случайно беше оставила работата й на бюрото си и Маги успя да надникне, за да види резултатите. Първо се опита да прочете написаното от проверяващия наопаки, но след минута грабна листовете, за да може да види ясно какво пише. Коментарът най-отдолу я зашемети, сякаш я бяха халосали с чук. „Дислексия“, „Неспособна да възприема“. По-добре да бяха написали: „Мъртва си!“, защото за нея това беше истината.
„Маги, нека не драматизираме положението — беше въздъхнала Сидел същата вечер след обаждането на учителката, която бе решила, че трябва да сподели «конфиденциалната» информация с родителите. — Ще ти намерим учител“.
„Не искам учител!“ — бе извикала Маги в отговор, опитвайки се да преглътне надигналата се в гърлото й буца.
Роуз, която се бе разположила в ъгъла на обзаведената в бяло дневна на Сидел, бе вдигнала очи от книгата си.
„Може да ти е от полза“.
Забранените думи излетяха от устата на Маги:
„Млъкни! Не съм тъпа, Роуз, така че си затваряй устата!“
„Никой не е казал, че си тъпа“ — намеси се баща й.
„Ако вярваме на теста, точно такава съм — кресна тя. — И ако искате да знаете, не ме интересува. И защо си й казал? — Тя посочи с пръст Сидел. — И на нея също? — продължаваше Маги, сочейки Роуз. — Не й влиза в работата“.
„Всички искаме да ти помогнем“ — опита се да обясни Майкъл Фелър.
Малката му дъщеря продължи да повтаря, че не се нуждае от тяхната загриженост, че пет пари не дава за резултатите от скапания тест, защото тя е съобразителна, както много пъти бе казвала госпожа Фрайд. Не иска частен учител, не иска да ходи в частно училище, имала си приятели тук и за разлика от някои други може да изреди имената на своите приятели. Какъвто и да бил резултатът от теста, не била глупава. А дори и да била наистина тъпа, предпочита да е така, отколкото да е грозна, като „очилатото“ в ъгъла на стаята, че не я интересувало, не било кой знае колко страшно и щяла сама да се справи.
Но не се справи. Когато постъпиха в гимназията, приятелите й — в зависимост от показаните резултати и възможности — бяха разпръснати в различни класове, докато Маги отиде в класа на догонващите. Там вече я нямаше добродушната госпожа Фрайд, която да я уверява, че не е нито глупава, нито със забавено развитие, че мозъкът й работи малко по-различно от този на останалите деца и няма начин да не измислят нещо, за да се измъква от трудните ситуации. Беше стъписана от безразличието на новите си учители — загубили интерес към работата си възрастни жени, които търсеха единствено спокойствие. Такава беше госпожа Кавети, която носеше перука и се парфюмираше повече от необходимото, и госпожа Лийри, която с влизането в час им даваше да четат самостоятелно и забиваше нос в снимките на внуците си, които нареждаше и пренареждаше в албуми.
Маги бързо схвана положението: най-слабите учители — за наказание, че не ги бива в работата — получаваха класове те с най-слаби ученици. А лошите ученици за наказание, че са бедни или глупави, получаваха слабите учители. В този град това се смяташе за едно и също нещо. Маги реши, че щом я употребяват като нечие наказание, тя ще се държи съответно. Престана да носи учебници в час и ги замени с разнообразни кутии с гримове. В час пилеше ноктите си, на тестовете отбелязваше само първия или само втория отговор на всички въпроси, след което се заемаше да изпробва различни нюанси от сенки по клепачите си. Тестовете с възможност за избор на отговор бяха единственото занимание, до което стигаха всички учители в тези класове.