Очевидно Сидел бе силно впечатлена, защото приготви за вечеря в чест на добрата новина любимото ястие на Роуз — пържено пиле и меденки. Когато Роуз посегна да си сипе втори път, тя не обели дума.
„Маги, трябва да се гордееш със сестра си!“ — не пропусна да вметне Сидел.
Отговорът на по-малката сестра бе само завъртане на очите към тавана, което в нейния речник означаваше: „Какво ме интересува?“ Какво толкова, като я бяха приели в университета в Принстън? Сякаш Роуз бе единствената успяла, въпреки че рано беше останала без майка. Майката и на Маги беше починала, но на нея не й пишеха по-добри бележки за това. Само й задаваха въпроси. Съседите. Учителите. Всеки, който знаеше, че са сестри. „Да очакваме ли и от теб големи неща?“ Очевидно няма да дочакат, мислеше си Маги, докато очертаваше с химикалката поредната обява във вестника, според която в ресторант в оживен търговски център търсеха сервитьорка. Тя ще работи върху тялото си, докато Роуз успява с ума си. Очевидно стратегията на сестра й успяваше.
Роуз завърши Принстън, а Маги успя да премине едва няколко семестъра в местния колеж. Роуз завърши право, докато Маги се мъчеше да задържи мястото си като сервитьорка в една пицария, гледаше деца, чистеше по домовете, напусна курсовете за бармани, когато след часа за мартинитата инструкторът се опита да пъхне език в ухото й. Роуз беше съвсем скучна на вид, дебела и тромава и до тази сутрин Маги не беше чувала да е имала някога приятел, с изключение на някаква десетминутна връзка, докато била студентка. И въпреки всичко от тях двете Роуз имаше апартамент, който, ако Маги беше обзавела, щеше да изглежда страхотно. Роуз разполагаше с пари и приятели, хората се държаха с нея с известно уважение. Пък и този Джим Как-му-беше-името съвсем не беше за изхвърляне, а и изглеждаше богат.
Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с кръшна походка към кухнята. Не е честно, че майка им напусна този свят толкова рано. Не беше честно и че тя неясно как пропиля първите години в гимназията, когато можеше да направи нещо от себе си, а сега трябваше да живее в сянката на сестра си. Роуз имаше всичко, а тя — нищо. Смачка празната кутия от сладолед, сгъна вестника и тъкмо се канеше да ги хвърли в кофата за смет, когато погледът й попадна случайно върху една дума: „Прослушване“. Пусна кутията и насочи цялото си внимание към вестника. Ем Ти Ви обявяваше конкурс за водещи. Вълнение, примесено със страх, се надигна в гърдите на Маги. Ами ако вече е минал? Погледът й пробяга по обявата. „Първи декември. Без предварителен подбор. В Ню Йорк“. Щеше да успее. Ще каже на Роуз, че отива на интервю за работа, което технически беше вярно, и ще поиска сестра й дай даде пари за път и за дрехи. Щеше да й е нужно нещо специално. Непременно ново. Вече го виждаше. Маги сгъна грижливо вестника и се забърза към дрешника на Роуз, за да си избере обувки за „Голямата ябълка“.
5
Луис Фелдман покани госпожа Собел в кабинета си — в интерес на истината ставаше дума за бивш килер, приспособен за нуждите на вестника, като отвън на стъклото беше залепен надпис „Голдън Ейкърс Газет“.
— Благодаря ви, че дойдохте — любезно започна той и дръпна червения редакторски молив иззад ухото си.
Госпожа Собел кацна на предложения стол, кръстоса глезени и сключи пръсти в скута си. Дребна деликатна жена, тя беше с боядисана в синьо коса и син пуловер. Изпъкнали сини вени пулсираха под тънката кожа на ръцете й. Луис се усмихна с надеждата, че тя го е разбрала правилно. Посетителката кимна едва забележимо.
— Нека започна с това, колко съм ви благодарен, че се отзовахте на молбата ми да ни помогнете. Бяхме наистина много притеснени за материали. — Това беше самата истина. Откакто предишният им репортер по проблемите на здравословното хранене Ношинг Гурме получи сърдечен пристъп, в резултат на който се беше проснал по лице върху омлета си, Луис трябваше да прелисти стари броеве и материали, за да измисли с какво да запълни колоната. Читателите им бяха започнали да нервничат.
— Намирам, че първите ви стъпки в журналистиката са похвални — продължи той и разстла листа, така че тя да може да вижда за какво говори той и за какво се отнасят коментарите му. „Италиански ресторант Тан Тейстбъдс“ гласеше заглавието, над което бе нарисувано намигащо птиченце с червейче в човката — известен символ на първия вестител. — Имам няколко забележки или по-скоро предложения — продължаваше Луис, а госпожа Собел само леко кимна с глава. Мъжът се стегна пред следващата стъпка. Оказваше се, че ръководенето на верига магазини за дребна железария е почти толкова тежка задача, колкото и да внимаваш за крехкото его на една пенсионерка, с която трябва да се срещаш всеки две седмици.