— Така е. — Сърцето на Роуз се сви. Беше се представила блестящо! Вярно, че нямаше фойерверки, но беше демонстрирала изключителна компетентност. По дяволите, преровила бе и най-незначителния документ, всяка бележка, сметка, хартийка, доказваща правотата на Уилет. Изпрати го до асансьора и бързо се върна в кабинета си. Грабна телефона и набра номера на Джим.
— Приеха споразумение — възторжено съобщи тя, щом той вдигна отсреща. — Осем хиляди плюс едногодишна лихва.
— Добра работа — отговори Джим и личеше, че му е приятно. Въпреки това звучеше някак разсеян. Тя чуваше как бутонът на мишката му често-често кликва. — Ще ми напишеш доклад, нали?
Роуз имаше чувството, че са изсипали кофа с лед на главата й.
— Естествено — отвърна тя. — Още днес следобед.
— Поздравления — долетя отсреща омекналият глас на Джим. — Убеден съм, че си била на ниво.
— И потънала в хартия. — Роуз чуваше дишането на Джим и гласовете на хората, които очевидно бяха при него.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. — Тя остави слушалката, без дори да се сбогува. Миг след това на екрана й се появи съобщение от електронната поща. Беше от Джим. Тя отиде със стрелката да го отвори.
„Съжалявам, че не можах да говоря, пишеше на екрана. Може ли да се отбия довечера?“
„ДА“ гласеше нейният отговор. След това се отпусна в стола си сияеща, изпълнена със задоволство. Нещата в живота й започваха да се подреждат. Превръщаше се в успяваща професионалистка. Беше петък вечер и нямаше да е сама. Имаше мъж, който я харесва. Вярно, че по-малката й сестра пребиваваше на дивана в дневната й, но пък това няма да трае вечно, успокояваше се тя. Залови се да пише доклада си.
Еуфорията трая само до четири следобед, щастието — до шест, а вече към девет, тъй като Джим все още не се появяваше, настроението на Роуз беше под нулата. Отиде в банята, където винаги готовата да помогне нейна малка сестра бе залепила с тиксо статия от „Алюр“ под заглавие „Най-добрите вежди през този сезон!“. На умивалника беше оставена щипка за вежди.
— Е, добре — въздъхна Роуз. — Разбирам от намеци. — Така поне, ако Джим решеше да се появи, щеше да я завари със съвършено оформени вежди. Загледа отражението си в огледалото и след кратък размисъл стигна до заключението, че всичко в живота й щеше да е по-лесно, ако се беше родила по-различен човек. Същата, но по-добра, по-красива, някак по-лъскава и по-слаба нейна разновидност. Работата беше там, че не знаеше как да стане по-друга, не че не беше опитвала.
Когато беше на тринайсет, Маги и Роуз Фелър се пренесоха да живеят в дома на Сидел. „Така ми се вижда разумно, бе казала Сидел с мила усмивка. Имаме предостатъчно място“. Наистина къщата беше с четири спални, боядисана в чудовищно искрящо бяло и изглеждаше съвсем не на място на улица с къщи единствено в колониален стил. Напомняше с нещо кораб, разбил се в сляпа улица. Човек на всяка крачка срещаше необичайни ъгли, стаите бяха със странна форма (трапезарията бе почти правоъгълна, спалните — не съвсем квадратни). Пълно беше със стъклени масички, мебелите бяха също от стъкло и метал с множество остри ъгли, огледала висяха по всички стени, включително и в кухнята; нямаше начин да не забележиш някой отпечатък от пръст, дъх на приближило се лице, да не говорим, че можеше да проследиш и всяка хапка, която някой поставяше в устата си по време на хранене. Нямаше стая без кантар за мерене на теглото. Такъв стоеше дори в килера, а хладилникът направо не се виждаше от магнитни плочки с надписи, свързани с пазенето на диета и правилното хранене. Роуз като сега си спомняше една крава, която щастливо дъвчеше трева, а под нея беше написано: „Свещена краво! Пак ли дъвчеш?“ Всяка лъскава или отразяваща повърхност, всяка магнитна плочка сякаш беше в съюз със Сидел, за изпращане на посланието, че Роуз е несмислена, неженствена, недостатъчно хубава и прекалено едра.
Седмицата, в която се преместиха, Роуз поиска от баща си някакви пари.
— За нещо конкретно ли са ти нужни? — попита я той със загрижен поглед. Роуз никога не му бе искала пари извън петте долара джобни, които получаваше всяка седмица. Маги беше тази, която най-редовно мрънкаше за нещо допълнително — кукла Барби, нова кутия за обяд, ароматизиран маркер, лъскави стикери, постер на Рик Спрингфийлд за стената в стаята й.
— Трябва да си купя някои неща за училище — отговори Роуз. Получи от баща си десет долара и отиде в книжарницата, където поиска малък бележник с яркочервена корица. През останалата част от учебната година тя старателно записваше в бележника си нещата, които жените правят или не правят, какво говорят, обличат и най-важното какво ядат, но тя държеше сама да стигне до това, което според нея беше правилно. Сега, когато се връщаше назад в спомените, разбираше, че вероятно е имала, макар и смътна, идея за нещата, а и вероятно това, което бе видяла и записала в детството си, беше успяло да се превърне в нейна втора природа. Сидел се чувстваше длъжна да запълни пропуски във възпитанието на по-голямата дъщеря и на новия си съпруг по отношение на грижите за кожата, броенето на калориите и това неясно как се превръщаше в мълчаливо обвинение срещу покойната майка на момичетата. Роуз, макар и несъзнавано, го беше усещала и това я караше да се заинатява още повече.