„Ноктите закръглени, а не прави“, беше записала тя… или: „никакви тъпи шеги“. Беше успяла да убеди баща си да я абонира за списанията „Седемнадесетгодишните“ и „Младата госпожица“, успя да спести някакви пари от джобните си и си купи книгата „Как да станеш популярен“, реклама, за която бе видяла в едно от списанията. Изучила бе всичко написано в нея толкова старателно, сякаш беше учен, посветил живота си на изследване на Талмуда. Наблюдавала бе учителките, съседките и сестра си, дори и жените, които прибираха косите си в мрежичка, и се стараеше да разбере поведението им. Отнасяше се към проблема като към задача по математика и вярваше, че ако реши уравнението: обувки, плюс дрехи, плюс прическа и правилен начин на поведение (естествено и когато поне приблизително се научи да се държи подходящо), хората ще започнат да я харесват. Ще стане популярна като Маги.
Както можеше да се предполага, намеренията й се провалиха, мислеше си Роуз, докато обърсваше влагата по огледалото, приближи лице до гладката повърхност и взе щипката за вежди. Цялото планиране и водене на записки се оказаха напразни. Харесването и популярността очевидно бяха непостижими за нея. Все едно колко страници беше изписала, колко пъти си беше представяла, че седи на една маса в кафенето на училището с Миси Фокс и Гейл Уили, оставила чантата си да виси на облегалката на стола й, с диетична кола и пликче моркови пред себе си, нищо не се получаваше.
До постъпването в гимназията се беше отказала да се старае да се облича и да се гримира като останалите. Отказа се да се грижи и за ноктите си. Престана да чете рубриките със съвети и историите за това как трябва да се разговаря с едно момче и какъв да е ъгълът, под който е най-добре да се чупят веждите. Раздели се с надеждата, че някога ще може да бъде хубава или популярна сред връстниците си и запази единствено интереса си към обувките. При тях поне не можеш да сбъркаш много — няма лошо подгъната яка, нито ръкави, които ту да навиваш, ту да придърпваш, това не са украшенията и аксесоарите или прическата, които са в състояние да създадат, но и да съсипят (в случая на Роуз предимно да съсипят) външния вид. Обувките са си обувки и дори това, че вероятно ги носи с неподходящи дрехи, не беше така фатално. С краката кой знае какви промени не може да има. Реши, че ще изглежда добре от глезените надолу, нищо, че нагоре нищо няма да е както трябва.
Беше станало нещо нормално на тридесет години да няма никакъв усет и познания за всичко свързано със стил на обличане и женствено поведение, освен за различните предимства на набука пред велура или за това какви токове излизат на мода. Роуз въздъхна, намигна на образа си в огледалото и взе щипката от поличката.
— Майната му!
В този момент някой звънна на вратата.
— Идваам — пропя Маги.
— Само това не. — Роуз се спусна навън от банята и избута сестра си по пътя, но и тя не й остана длъжна.
— Какъв ти е проблемът, за Бога! — възкликна Маги, докато разтриваше натъртеното си рамо.
— Просто се махни от пътя ми! — процеди по-голямата сестра, докато ровеше за портмонето си. Извади няколко банкноти и ги подаде. — Излез! Иди на кино!
— Вече е почти десет — възрази Маги.
— Намери някоя късна прожекция — подхвърли Роуз през рамо вече на вратата. На прага стоеше Джим. От него се носеше лек аромат на афтършейв и доста по-силен на скоч. В едната си ръка стискаше букет рози.
— Здравейте, дами! — поздрави той.
— Много са красиви — изчурулика Маги първа и протегна ръка за цветята. — Роуз, сложи ги във ваза — почти нареди тя. — Може ли да взема палтото ви?
Господи! Роуз скърцаше със зъби, но пое към кухнята. Когато се върна в дневната, завари Маги и Джим удобно настанени един до друг на канапето. Очевидно сестра й нямаше никакво намерение да излиза. А парите… Бяха изчезнали като с магическа пръчка.