Никой няма да му отсече главата, напомни си той. Щом лекият инфаркт преди три години не беше успял да го довърши, значи и отказът на Ела Хирш нямаше да успее. А и както се казва, има и други риби в морето, които ще скочат в неговата лодка, преди да е успял да закачи стръвта на кукичката. Работата беше там, че той пък не харесваше Лоис Зиф, която две седмици след смъртта на Шарла се беше появила на прага на дома му със сладкиш, а копчето на блузата й, което очевидно нарочно беше разкопчала, разкриваше малко повече от вече посбръчканото й деколте. Не се интересуваше и от Бони Бегелман, която пъхна под вратата на дома му плик с бележка, в която пишеше, че ще се радва да му прави компания, когато той прецени, че е готов за това. След смъртта на Шарла седмици наред му се наложи да търпи истинско нашествие от жени, които прииждаха с тенджери и купи с храна. Тогава беше сигурен, че никога няма „да е готов“, макар че Шарла му бе дала своята благословия.
„Намери някоя“ — беше го посъветвала тя, докато лежеше последния път в болницата. И двамата знаеха, че следващ път няма да има, но никой не го изрече на глас. Той държеше ръката й — онази, за която не бяха закачени тръбичките, и от време на време се навеждаше напред, за да отстрани от челото падналите кичури тъничка коса.
„Нека да не говорим за това“ — бе помолил той.
Тя поклати само глава и в очите й проблесна една искра, която той не беше виждал от деня, когато, прибирайки се у дома, я завари да седи неподвижна и смълчана на канапето. Още преди тя да вдигне глава и да му каже каквото и да било, той знаеше. Ракът се беше върнал.
„Не искам да си сам и да се превърнеш в един от онези досадни самотни мъже. Ще започнеш да прекаляваш със содата против киселини“.
„Това ли те тревожи най-много? Моята сода?“ — опита се да я подразни той.
„Такива мъже стават много неприятни. — Шарла бе притворила очи. Той й подаде чашата с тръбичката, за да накваси устата си. — Самодоволни и капризни. Не искам да се превърнеш в такъв. — Постепенно гласът й отслабваше. — Искам да си намериш приятелка“.
„Имаш ли някого предвид? — попита той. — Да не би да си набелязала някоя?“
Шарла не отговори. Съдейки по спуснатите клепачи и равномерното повдигане и спускане на отслабналите й гърди под превръзката, той реши, че е заспала.
„Искам да си щастлив“ — промълви тя.
Луис бе навел глава, разтревожен, че ако погледне в този момент жената, която бе обичал и с която бе живял в продължение на четирийсет и три години, ще се разплаче и нищо няма да може да го спре. Ето защо седеше там, държеше ръката й и шепнеше колко много я обича. Когато тя почина, той беше убеден, че няма да помисли за друга жена и жените от квартала, които идваха със своите сладкиши и храна и поразтворени деколтета, никога няма да го изкусят. Никоя не успя, до този момент.
Не че Ела Хирш напомняше с нещо Шарла — поне не физически. Шарла беше дребна, а с годините се смаляваше все повече и повече. Имаше големи и кръгли сини очи, късо подстригана руса коса и доста широк ханш, който винаги я беше притеснявал. Обичаше да си слага ярко червило и носеше лъскави бижута — огърлица от цветни стъкълца, висулки на ушите, които проблясваха и подрънкваха при всяко движение. Напомняше му дребна екзотична птица с ярки пера и звънка, нежна песен. Ела беше пълна нейна противоположност — по-висока, с хубави черти, изострен нос и ясно очертана челюст. Дългите си червеникави къдри носеше завити около главата, за разлика от останалите жени в „Голдън Ейкърс“, повечето от които ходеха с подстригани коси. Тази жена му напомняше с нещо на Катрин Хепбърн — еврейски вариант на Катрин Хепбърн. Не толкова царствена и внушаваща респект, а по-скоро Хепбърн, отдадена на меланхолия.
— Хепбърн — прошепна едва чуто той. Поклати глава, изненадан от собствената си глупост, и пое нагоре по стълбите. Защо ли не изглади ризата си? По-добре щеше да е, ако си беше взел и шапка.
— Здравейте!
Луис почти подскочи от изненада и се загледа в лицето на непознатата пред него.
— Мейвис Голд — поясни тя. — За къде сте се запътили така издокаран?
— Ами… Просто…
Мейвис Голд плесна с ръце, при което потъмнялата от слънцето кожа се разлюля възторжено.
— При Ела! — прошепна тя, но този шепот проехтя така, че вероятно го чуха и на съседната улица. Или поне на Луис така му се стори. Жената прокара пръст по листенцата на едно от лалетата. — Красиви са. Ти си истински кавалер. — Мейвис се усмихна и го целуна по бузата, след което изтри с палец следата, останала от червилото й. — Късмет!