Той кимна, пое си дълбоко дъх, премести подаръците, които носеше, за последен път и натисна звънеца. Заслуша се да долови звуци на радио или телевизор, но не чу нищо, освен забързаните стъпки на Ела.
Вратата се отвори и на прага застана Ела.
— Луис? — изненадано възкликна тя.
Неочаквано той загуби дар слово. Беше облечена с джинси, дълги до прасеца на крака, с пусната свободна бяла риза и без обувки. Стъпалата й му се видяха издължени бели, красиво оформени, ноктите на краката покрити с бял сребрист лак. Точно тези крака извикаха у него порив да я целуне. Естествено се въздържа и само преглътна мъчително.
— Здравей. — Ето, успя да проговори.
Дълбока бръчка се вряза между веждите на Ела.
— Да не би стихотворението да е твърде дълго?
— Не, не. Добре си е. Тук съм просто защото… Питах се дали… — Стига старче! Бил си на фронта, погреба и съпругата си, успя да преживееш дори и това, че синът ти стана републиканец, а и далеч по-сериозни неща. — Не би ли вечеряла с мен?
Забеляза, че тя е готова да поклати глава отрицателно още преди да е свършил.
— Аз… По-скоро не.
— Но защо? — Гласът му се извиси по-силно, отколкото му се искаше.
Ела само въздъхна.
Луис побърза да се възползва от минутното мълчание.
— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.
Тя отвори по-широко вратата, за да го пусне, но очевидно го направи с неохота. Жилището беше всичко друго, освен претъпкано с мебели, какъвто беше случаят с повечето апартаменти в комплекса. Обитателите им се опитваха да поберат в малките стаички ценните си притежания, събирани през цял един живот. Подовете бяха покрити с теракота, стените бяха кремави. В дневната се виждаше бяло канапе, което според Луис беше красиво само на теория, но не и на практика, особено ако имаш внуци, а внуците обикновено пият сок от грозде.
Той приседна в единия ъгъл на канапето, а Ела — в другия. Тя очевидно беше смутена. Подпъхна босите си крака под канапето.
— Луис — започна тя.
Той мигом се изправи.
— Моля те, не си тръгвай. Нека ти обясня.
— Не си тръгвам, търся ваза.
— Чакай. — По гласа й личеше, че се безпокои да не би той да започне да пипа нещата й. — Ще донеса. — Отиде в кухнята и извади ваза от един шкаф. Луис наля вода и постави лалетата вътре. Върна се в дневната и ги сложи на малката масичка.
— Ето така — продължи той. — Сега, ако смяташ да кажеш „не“, всеки път, когато ги погледнеш оттук нататък, ще се чувстваш виновна.
Тя сякаш се готвеше да се усмихне, но този израз бързо отлетя! Той може и да си го беше въобразил.
— Работата е там… — отново подхвана Ела.
— Чакай — спря я той. Отвори кутията с бонбони. — Ти си вземи първа — поднесе я Луис.
— Не, наистина не мога. — Ела отбутна леко настрани бонбоните.
Гостенинът си сложи очилата и се зачете в описанието на продукта.
— Сърцата от тъмен шоколад са с черешов пълнеж — съобщи той. — Кръглите бонбони са с нуга.
— Луис — прекъсна го Ела, — ти си чудесен човек…
— Но…? Усещам, че искаше да кажеш едно „но“. — Изправи се отново и отиде в кухнята, където сложи да се топли вода. — Къде са порцелановите ти чаши?
— О, Боже! — забърза се тя след него.
— Няма страшно, само ще направя по чаша чай.
— Е, добре — въздъхна тя и свали от една от полиците две високи керамични чаши с надпис, рекламиращ обществената библиотека в Броуърд Каунти. Луис пусна пликчетата чай вътре, огледа се за захарница и видя, че е пълна с пликчета с подсладител. Отнесе всичко това заедно с кутийка нискомаслено мляко в дневната.
— Винаги ли си така експедитивен? — не се сдържа Ела.
— Не. — Отвори хладилника, извади един лимон от отделението за плодове и докато го режеше на тънки резенчета, продължи: — Когато съпругата ми се разболя, тя беше наясно какво… Нали разбираш? Накъде вървят нещата. Затова започна да ми дава уроци.
— Липсва ли ти?
— Всеки божи ден. — Той сложи чашата върху чинийка и й я подаде. — А за теб?
— Не познавам жена ти, така че не мога да кажа, че ми липсва…
— Хубава шега! — изръкопляска Луис и седна до нея. Огледа критично масата и отново стана. — Нещо липсва. — Отиде до хладилника и изведнъж се сети да попита. — Може ли?
Тя кимна леко объркана. Мъжът се порови, докато откри познатата форма на замразените кейкове „Сара Лий“. Това беше любимият сладкиш на Шарла. Колко пъти се бе будил нощем и я беше заварвал да седи пред телевизора и загледана в информационни предавания, да преглъща от протеклия сладкиш. Обикновено тези нощни пиршества бяха знак, че диетата на грейпфрут и риба тон, която провеждаше два пъти в годината, е приключила. Връщаше се в леглото с виновна усмивка, устата й имаше вкус на прясно масло.