— След минути очаквайте най-новия видеоклип на „Спайс Гърлс“! — чуруликаше момичето.
Маги побърза да прехвърли на друг канал.
— Слушай, опитвам се да ти помогна — обади се Роуз. — Не може ли да си събереш за малко ума?
Маги изпусна въздишка на отегчение и изключи апарата.
— Предишна месторабота — подкани я Роуз.
— Кое?
— Трябва да опишеш къде си работила преди това. Маги, никога ли не си попълвала формуляр за работа досега?
— Разбира се, че съм попълвала. Всеки път. Толкова пъти, колкото ти си ходила в зала за гимнастика.
— Къде другаде си работила — повтори Роуз.
Сестра й погледна с копнеж към чантата, където бяха цигарите й, но знаеше, че изваждането на цигара неизменно щеше да поведе след себе си лекция за опасностите от рак на белия дроб или поне „Правилата в моя дом“.
— Е, добре. „Ти Джей Макс“ — започна тя. — Шест седмици. От октомври до Деня на благодарността. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. Харесваше много тази работа. А и знаеше, че я бива. Когато дежуреше до пробната, не само помагаше на клиентите да намерят пробната. Носеше дрехите, които си бяха избрали, въвеждаше ги вътре и подреждаше спретнато закачалките, както бе виждала да го правят в луксозните универсални магазини или бутиците в центъра. Когато клиентката излизаше, за да се огледа в тройното огледало, и затягаше колана си или подръпваше блузата, Маги беше там с предложение, с предпазливо и деликатно мнение. Невинаги дрехата подчертаваше най-добрите страни на фигурата. Случваше са да изтича до рафтовете, за да потърси друг размер или цвят, или дреха, често пъти съвършено различна от избраната, за да даде възможност на клиентката да се види с нещо диаметрално противоположно на своя стил. Нещо, което Маги бе видяла.
„Ти си истинско бижу! — беше я похвалила една от посетителките. Висока, тънка жена с черна дълга коса. На нея почти всичко би стояло съвършено, но Маги подбра за нея малка черна рокля, елегантна кожена чантичка и шал, който висеше на гърба с черни помпони на края. От коша за намалени стоки бе изровила колан от жълти лъскави халки. Непременно ще кажа на управителя, че си незаменима“.
— Какво стана там? — попита Роуз.
— Напуснах — отвърна сестра й, без да отваря очи. Случи се това, което се случваше на почти всички места, на които бе работила. Нещата вървяха гладко, докато не се появеше по-особена ситуация. А тя неизменно се появяваше. Този път беше касата. Беше приела купон за десет процента отстъпка, но четящото устройство за баркодовете не успя да прочете комбинацията.
„Не можете ли да го направите ръчно?“ — попита клиентката.
Маги сви вежди и се взря безпомощно в екрана на апарата. Сто и четиридесет долара. Десет процента са… Тя прехапа устни.
„Четиринадесет долара! — подсказа нетърпеливата жена. — Моля, побързайте“.
Маги разкърши рамене и набра пейджъра на отговорничката. След това се обърна към следващия на опашката.
„Какво мога да направя за вас?“
„Ей! — ядоса се жената с десетте процента. — Не сте свършили с мен“.
Маги пусна репликата покрай ушите си и насочи вниманието си към купчината от пуловери и джинси, натрупани от следващата клиентка на подвижната лента. Знаеше много добре какво ще последва. Щяха да й кажат, че е глупава, а тя нямаше да го понесе. Дори не искаше да е на тази длъжност. Хабеше таланта си пред глупавата каса, където като робот прокарваше тъпия четец по етикетите. Далеч по-полезна беше при пробните, защото там действително помагаше на хората.
Отговорничката вече се носеше с бързи стъпки към нея, ключовете подрънкваха обесени на гърдите й.
„Какъв е проблемът?“ — попита тя.
Онази с десетте процента посочи с пръст Маги.
„Не може да отчете моя купон“.
„Какво става, Маги?“
„Нещо засича“ — промърмори тя.
„Десет процента, нали? Четиринадесет долара“.
„Съжалявам“ — въздъхна Маги, забила поглед в пода, докато клиентката въртеше театрално очи. В края на смяната отговорничката започна да обяснява нещо за калкулаторите и за това, че възникне ли проблем, трябва да се търси помощ. Маги не я дочака да довърши, свали полиестерната престилка с надпис на магазина, захвърли я на пода заедно с етикета с нейното име и си тръгна.
— Е, добре — обади се Роуз. — Ако те питат, най-добре е да кажеш, че работата не е била достатъчно предизвикателство за теб.
— Хубаво. — Малката сестра не откъсваше очи от тавана, сякаш местата, на които беше работила, бяха изписани на гладката му повърхност: вариант на Сикстинската капела, но от снимки на търговски обекти и заведения за бързо хранене. — Преди „Ти Джей Макс“ бях в „Гап“, а преди това в „Помодоро Пица“. Работила съм и в „Старбъкс“, и на Уолнът Стрийт, и в „Лимитид“… Не, сбърках. Преди „Лимитид“ беше „Ърбан Аутфитерс“, а после в…