Носеше обикновено тесни черни блузи и дълги черни дънки до глезените — изглеждаше зашеметяващо. Екзотична и загадъчна, секси — дори когато отвореше уста и оттам се изливаше дрезгав глас с упорит акцент на момиче, родено в Ню Джърси. Около нея винаги се въртяха гаджета — настоящи, бивши, бъдещи, — които се надяваха да получат привилегията да й купят парче пица или да станат слушатели на задълбочения й анализ на хип-хоп музиката в Америка.
На всичкото отгоре Ейми беше инженер-химик — работа, която в компанията на непознати обикновено предизвикваше любопитни въпроси. Докато Роуз беше юристка. Това водеше най-вече до два типа реакции: едната — подобие на вица с юристите на дъното на океана, който чу преди малко, а другата — Роуз я очакваше всеки миг от бледия младеж с очилата, паркирал се на канапето до нея. В момента той просто я изчакваше да се наслади достатъчно на купичката със соленки, от която си похапваше с откровена наслада.
— Ейми ми каза, че си адвокат — започна той. — Имам един проблем, свързан с уреждане на правни отношения.
Естествено, че имаш, мина през ума на Роуз, но пусна една крива усмивка. Хвърли поглед на часовника. Близо единадесет. Къде се губеше Джим?
— В моя двор — информираше я вече младежът — расте едно дърво. Но листата му падат в двора на съседа…
Така, така. И двамата сте достатъчно мързеливи, за да съберете с гребло проклетите листа. Или пък онзи го мързи да отсече дървото, като му разрешиш, естествено. И наместо да се разберете като нормални хора или, Боже опази, да си наемете адвокат, сега искаш да ми натресеш тази тъпотия.
— Извинявай — промърмори тя, прекъсвайки човека насред изречението, за да се спаси. Провря се между гостите и намери Ейми в кухнята, подпряла гръб на хладилника, да върти между пръстите си столчето на чаша вино, докато мъжът срещу нея бъбреше нещо, което я караше да избухва във весел смях.
— Дан — прекъсна го тя провлачено, — запознай се с приятелката ми Роуз.
Дан беше висок, мургав и разкошен.
— Приятно ми е — извърна се Дан.
Роуз го удостои с вяла усмивка, стискайки чантата си, в която бе мобилният й телефон. Трябваше да се обади на Джим. Само той можеше да я успокои и да я накара да се усмихне истински, дай вдъхне увереност, че животът има някакъв смисъл, а не е тъпкан с кретени, сипещи тъпи вицове, или търсещи съвети собственици на дървета. Къде беше този човек?
Тя се освободи от Дан и посегна към чантата си, но Ейми вече беше зад гърба й.
— Забрави! — проехтя строгата заповед. — Не преследвай мъжа. Не е прилично. Нали си спомняш? Мъжете обичат да бъдат ловци, а не плячка. — Взе телефона от ръката на приятелката си и пъхна в нея надупчена лъжица. — Галушки — лаконично обяви тя, когато я заведе до печката и й показа димящата тенджера.
— Няма ли да ми кажеш какво имаш против Джим? — попита Роуз.
Ейми обърна замислено очи нагоре, след това бавно ги сведе към приятелката си.
— Проблемът не е в него, а в теб. Тревожа се за теб.
— Защо?
— Ти си много повече вътре в тази история от него. Не искам да страдаш.
Роуз отвори уста да каже нещо, но след малко я затвори. Как да убеди Ейми в противното, след като Джим не беше тук? А и имаше нещо друго, което се бе закачило за съзнанието й още от вечерта, когато той се появи през нощта с огромен букет цветя. От него се носеше миризма на скоч, на рози и… на нещо друго. Парфюм? Още тогава побърза да спре мислите си и да ги затвори зад стена, издигната преди всичко от думата „не“.
— Не е ли твой началник?
— Не точно — отвърна Роуз. Беше точно толкова неин началник, колкото и останалите партньори във фирмата. С две думи, беше неин началник, но отчасти. Тя преглътна, изтика мисълта на определеното за нея място, зад стената в съзнанието й. Сетне бръкна в тенджерата и извади няколко парещи галушки. Изчака да види гърба на Ейми, стисна чантата и се забърза към коридора в жилището, отрупан с африкански маски. Завря се в тоалетната на долния етаж и набра номера на служебния телефон на Джим. Никакъв отговор. Набра и телефона в дома си. Да не би да не е разбрал и да е отишъл първо до жилището й, наместо да пристигне направо у Ейми.
— Ало?
Дяволите да го вземат! Беше Маги.
— Аз съм. Джим да се е обаждал?
— Нее — провлече сестра й.
— Ако позвъни, предай му… Кажи, че ще се видим по-късно.
— Може и да не съм у дома. Излизам — отвърна Маги.
— Аха. — Десетки въпроси изникнаха в главата на Роуз. Къде отиваш? С кого? С какви пари? Бързо се спря. Задаването на въпроси само вбесяваше Маги, а да изпратиш сестра й да излезе в града, когато е ядосана, все едно да пъхнеш в ръцете на двегодишно хлапе зареден пистолет.