— Не забравяй да заключиш — успя да каже само тя.
— Ще заключа.
— И ако обичаш, събуй обувките ми.
Мълчание.
— Не съм с твои обувки — отбеляза Маги.
Естествено. Току-що ги събу, помисли си Роуз.
— Забавлявай се.
Сестра й обеща.
Роуз наплиска лицето и китките си със студена вода и впи поглед в отражението си насреща. Беше размазала туша за мигли. Нямаше и следа от червилото. Чувстваше се като, затворник на това парти с вдигащи пара галушки и сама. Къде можеше да е той?
Отвори вратата и насреща си видя Ейми, скръстила дългите си ръце пред костеливия гръден кош. Опита се да мине покрай нея.
— Обади ли му се?
— На кого? — вдигна невинни очи Роуз.
— Лъжеш нескопосано от времето, когато си падаше по Хал Линдкуист.
— Не съм си падала по Хал Линдкуист.
— Да бе! Записваше всеки ден с какво е бил облечен по подвързията на тетрадката по математика, за да оставиш на бъдещите поколения точна информация какво е носил Ха Линдкуист през 1984.
Роуз се усмихна на себе си.
— И с кого от тези двамата ходиш?
— Не питай — изкриви лице Ейми. — Предполага се, че съм с Тревър.
Роуз се опита да си спомни какво беше чувала от приятелката си за Тревър.
— Тук ли е?
— Не, разбира се. Бяхме на вечеря.
— Къде?
— В „Танджерин“. Изискано. Светлината е приглушена, свещите пукат, не съм успяла да изсипя още кускус в скута си, а той ми разказва защо е скъсал с предишната си приятелка. Очевидно има интереси към определени неща.
— Към какви?
— Към лайна.
— Моля?
— Добре ме чу. Съвместна дефекация.
— Пързаляш ме — зяпна Роуз.
— Няма такова нещо. — Изражението на Ейми беше ледено. — Седя си там обзета от ужас. Излишно е да отбелязвам, че не успявам да хапна нищо повече, да не говорим, че не смея да пръдна, за да не реши той, че му давам аванси…
Роуз избухна в смях.
— Хайде отпусни се — подкани я Ейми и извади кърпичка, за да изтрие размазания туш от лицето на приятелката си. — Позабавлявай се.
Роуз отиде отново в кухнята и затопли гъст крем от артишок, напълни кошничката с кракери и поведе разговор с поредния кандидат за вниманието на Ейми. След време не си спомняше и дума от това, което си казаха двамата. Тя копнееше единствено за Джим. Но съдейки по фактите, той изобщо не копнееше за нея.
10
Джим Данвърс отвори очи с мисълта, която го спохождаше всяка сутрин: днес ще бъда добър. И не въведи мен в изкушение, повтаряше си той, докато прокарваше бръснача по челюстта си, загледан в огледалото на банята. Но избави ме от лукавия, нареждаше той и вдигаше панталоните си.
Само че лукавият го дебнеше на всяка крачка. Изкушенията надничаха зад всеки ъгъл. Ето едно, подпряно на стената на сградата, чака автобус. Джим намали скоростта на своя лексус, за да се наслади на гледката — блондинка с прилепнали по тялото джинси. Как ли изглеждаше тялото й под широкото зимно палто? Какви бяха движенията й в леглото, ароматът й, какви ли са звуците, които издава? Какво щеше да му коства да разбере?
„Престани!“, заповяда си той и натисна бутона на радиото в колата. Гласът на Хауърд Стърн изпълни купето.
„Тези истински ли са, скъпа?“ — питаше той изгряващата звезда, негов гост тази сутрин.
„Истински силикон“ — кискаше се момичето.
Джим преглътна мъчително и намери станция с класическа музика. Не беше честно. След онази нощ в скаутския лагер, когато дванайсетгодишен беше споходен от първия си мокър сън, сигурен знак, че навлиза в пубертета, той мечтаеше за жени с целенасочената ярост на мъж, останал сам на безлюден остров със стари броеве на „Бон апети“. Блондинки, брюнетки, червенокоси, тънки като върба момичета с малки гърди, ниски, енергични и добре оформени, чернокожи, с испански произход, азиатки, бели, млади, стари и на средна възраст и дори, Бог да му е на помощ, малкото момиче с патерици, което видя в едно от предаванията на Джери Луис за набиране на средства. Всички те населяваха фантазиите му. Джим Данвърс беше привърженик на идеята за равни възможности.
Никога нямаше да може да ги има. Тази идея бе особено далечна, когато беше дванайсетгодишен и страдаше от задух. Картината беше същата и на четиринайсет, когато бе все още доста нисък, наистина бе загубил вече детската си закръгленост, но пък беше дебел, а лицето му беше покрито, по думите на доктор Губерман, с най-острата форма на акне, която човек може да срещне. На шестнайсет беше пораснал с нови двайсет сантиметра, но злото вече беше сторено и прякорът Дундьо вървеше с него. Неясно как успя да проникне дори в колежа. Последва класическият вариант на омагьосан кръг: беше нещастен, защото беше дебел, и за да се утеши, поглъщаше още повече храна: пица, бира, каквото му попадне. Колкото повече дебелееше, толкова по-далеч бягаха от него жените. Загуби девствеността си в последните години в колежа с помощта на проститутка, която го огледа от горе до долу, пукна няколко пъти с дъвката си замислено и накрая поиска тя да е отгоре.