Милата Роуз. Заслужаваше нещо по-добро от него, мислеше си той, докато насочваше колата към служебния гараж. Ще се постарае да е по-добър с нея. Вече беше сменил секретарката си с жена някъде към шейсетте, която миришеше на лимонови бонбони против кашлица, и не беше влизал в бар от цели три седмици. Роуз беше подходяща за него, повтаряше си той, докато влизаше в асансьора, който щеше да го отведе на неговия етаж. Беше умна, интелигентна и с добро сърце. От онези момичета, с които можеш да остарееш и да прекараш остатъка от живота си. Заради нея си заслужава да влезе в правия път, зарече се той, докато оглеждаше трите бъбриви секретарки, нахлули току-що в асансьора, обвити в облак от нежен аромат. Преглътна мъчително и извърна поглед.
11
— Защо трябва да участваме отново в това? — попита Маги и се стовари тежко на мястото до шофьора. Всяка година, когато тръгваха за традиционния футболен мач, тя задаваше този въпрос. Близо двайсет години все един и същ въпрос, мислеше си Роуз. Нейният отговор също не се променяше през това време.
— Защото нашият баща е много ограничен човек — въздъхна тя и подкара колата. — Достатъчно топло ли си облечена? Не отиваме на гости, а да стоим навън.
Маги беше с черен гащеризон, черни високи обувки с широки токове и кожено яке с изкуствена яка. Роуз пък беше облякла джинси и пуловер, носеше шапка, шал и ръкавици и доста широко за ръста си жълто палто.
— Приличаш на матрак, върху който някой се е изпикал — отбеляза по-малката сестра.
— Благодаря за откровението. Закопчай колана.
— Няма проблем — отговори Маги и измъкна от вътрешния си джоб плоска бутилка. Отпи една глътка и я подаде на сестра си. — Кайсиево бренди.
— Шофирам — отбеляза Роуз и стисна устни.
— Аз да не би да пия? — изкиска се Маги.
Смехът й напомни на Роуз годината, когато баща й в пристъп на малко объркана родителска загриженост за първи път купи билети за откриването на футболния сезон.
„Ние не харесваме футбол“ — го беше информирала Маги, искрено и убедено, като всяко десетгодишно хлапе, сигурно, че е право във всичко. Лицето на Майкъл Фелър бе станало снежнобяло.
„Не е вярно!“ — обади се тогава Роуз и ощипа сестра си по ръката. „Ох, бе!“
„Наистина ли?“ — попитал бе баща й.
„Не обичаме много да го гледаме по телевизията — опита се да замаже положението по-голямата сестра и за всеки случай отново ощипа Маги, да не вземе да се обади, — но ни харесва да гледаме истинската игра“. Така се почна. Всяка година тримата, а после с появата на Сидел, и четиримата отиваха да гледат мачовете на „Ийгълс“, когато играеха на свой терен. Маги подготвяше облеклото си дни преди това, ръкавици с гарнитура от изкуствена кожа, шапки с пухкави помпони. Роуз мажеше сандвичи с фъстъчено масло и плодово желе, които нареждаше в специална кутия, пълнеше термос с горещ шоколад. В студените дни носеха одеяло и се сгушваха заедно, докато облизваха полепналото по пръстите масло. От време на време баща им скачаше и започваше да ругае. Усетил се, поглеждаше момичетата.
„Извинете ме за лошия френски“ — обичаше да казва в такива моменти.
— Извинете ме за лошия френски — промърмори шепнешком Роуз.
Маги я изгледа с любопитство, след което отпи отново от шишето и се излегна в седалката.
Баща им и Сидел ги чакаха пред касите. Майкъл Фелър беше с джинси, памучна блуза с емблемата на „Ийгълс“ и дълго яке в цветовете на отбора — зелено и сребристо. Лицето на Сидел изразяваше обичайното неудоволствие, но иначе, както винаги, беше покрито с дебел слой грим. Тя носеше дълго до глезените визонено палто.
— Маги! Роуз! — приветства ги баща им и им връчи билетите.
— Момичета! — едва-едва отрони Сидел и целуна въздуха до бузите им, след което извади червилото си, за да оправи нанесените щети. Роуз последва мащехата си към местата. Докато слушаше чаткането на токовете на Сидел по бетона на пътеката, тя си мислеше, и то не за първи път, защо, по дяволите, тази жена се беше омъжила за баща им? Развела се малко след четирийсетте, след като съпругът й, борсов агент, имал нахалството да я напусне заради секретарката си. Тривиално наистина, но Сидел бе успяла да се съвземе — вероятно благодарение и на щедрата издръжка, която той бързо се беше съгласил да плаща (Роуз си представяше, че съпругът е бил готов да дава и по един милион месечно в замяна на щастието да живее без Сидел). Майкъл Фелър беше с осем години по-млад, средна ръка мениджър в средна ръка банка. Винаги беше печелил достатъчно, без да е богат. Но той влизаше в този брак с утежнения: починала съпруга и две дъщери.