Госпожа Лефковиц се усмихна малко накриво.
— Едно време купувах от онази разновидност с кимион и когато вдигах чинията му, намирах цяла купчинка зрънца до ръба. Успяваше да ги отдели, но никога не се оплака.
— Моята дъщеря правеше същото със стафидите. Вадеше ги от всичко. — Последните думи на Ела едва се чуха.
Нейната подопечна я изгледа остро и отново се зае с лъжицата, правейки се, че не забелязва мълчанието на Ела.
— Значи ще ходим на пазар, така ли? — попита по едно време тя.
— Разбира се — отвърна Ела и се наведе да сложи чиниите в умивалника. Луис щеше да дойде тази вечер, за да я вземе и да излязат. Щяха да ходят на кино. Кога ли щеше да й зададе онези въпроси? Имате ли деца? А внуци? Къде са сега? Какво стана? Не ги виждате, така ли? И защо? — Ще пазаруваме.
13
— Прибра ли се? — провикна се Маги.
Роуз влезе в апартамента с уморени стъпки. Денят беше минал ужасно. Беше работила тринадесет часа, а вратата към кабинета на Джим през цялото това време бе останала затворена, така че нямаше никакво настроение за глупостите на сестра си.
В малката дневна всички осветителни тела бяха включени. От кухнята се носеше мирис на изгоряло. Облечена в червена хавлиена пижама — къси панталонки и фланелка със сребърен надпис „СЕКС КОТЕ“. — Маги беше свила крака на канапето и сменяше каналите. Купа с прегорели пуканки беше оставена в центъра на масичката до размразена царевица, две стръкчета целина и буркан с фъстъчено масло. Това по стандартите на Маги минаваше за балансирана храна.
— Как върви търсенето на работа? — попита Роуз, докато закачаше палтото си. След това се запъти към спалнята, където за свое изумление видя цялото съдържание на гардероба си изсипано на земята. — Какво е това? Случило ли се е нещо?
Миг по-късно Маги вече беше в стаята и се друсна върху купчината.
— Реших да направя чистка на дрехите ти.
Роуз гледаше невярващо камарата от блузи, сака и панталони, които удивително напомняха бъркотията, която цареше в дневната, където се беше разположила сестра й.
— Не разбирам, защо го правиш? — попита тя изумено. — Мразя да пипаш нещата ми!
— Роуз, опитвам се да ти помогна. — Маги беше обидена. — Мислех си, че това е най-малкото, което мога да направя, след като ти си толкова щедра към мен. Много съжалявам, че така те разстроих. — Тя заби очи в пода. — Имах най-добри намерения.
Роуз отвори уста, след което я затвори. Познаваше добре номерата на Маги — тъкмо когато си готов да я убиеш, да я изхвърлиш на улицата, да поискаш да ти върне парите, които си й дал, да остави дрехите и обувките ти, тя изтърсва нещо, с което те стисва за сърцето и те обезоръжава напълно.
— Добре де, разбрах — въздъхна тя. — Но искам да прибереш всичко на мястото му.
— Нормално е да правиш преглед на дрехите си всеки шест месеца — обади се Маги. — Прочетох го във „Воуг“. Очевидно си поизостанала с проверката. Открих например джинси, избелени с киселина. — Тя цялата потрепери от възмущение. — Но ти не се тревожи, изхвърлих ги.
— Трябваше да ги занесеш в пункта „Добро сърце“.
— Това че някой е беден — категорична беше Маги, — не означава, че е сляп за модните дрехи. — След това протегна купата с размразена царевица. — Хапни си.
Роуз грабна една лъжица и започна да яде.
— Откъде знаеш какво нося и какво ми е необходимо?
— Някои неща са очевидни. Например онези панталони дванадесети размер на Ан Тейлър.
Роуз много добре знаеше за кои панталони става дума. Беше ги купила на разпродажба и беше успяла да се натъпче в тях само веднъж преди четири години, и то след едноседмична диета на кафе и Слимфаст. Оттогава висяха в гардероба й като мълчаливо обвинение. Напомняха й какво би могла да носи, ако престане да нагъва пържени картофи и пица… всичко онова, което обичаше и от което не се отказваше.
— Вземи ги.
— Огромни са за мен. Но може да ги стесня — отвърна Маги и отново насочи вниманието си към телевизионния екран.
— Кога ще прибереш нещата обратно? — попита сестра й, която вече си представяше, че ще се наложи да си легне сред огромната купчина.
— Шшшт! — вдигна пръст Маги, след което го насочи към телевизора, където дребен търкалящ се предмет, боядисан в червено, се движеше заплашително към друг, син обект, от чийто център стърчеше дълго острие.
— Какво е това?
— Телевизор — отвърна Маги, докато протягаше единия си крак напред и въртеше стъпалото си така, че да огледа добре глезена си. — Кутия с мърдащи се картинки, които разказват интересни истории.