— Разбирам — кимна Филис. — В Бостън имаше един малък бутик, от който си купих няколко неща още докато бях в колежа.
Ето, започна се, помисли си Роуз.
— Веднъж съм била в Бостън — каза Маги. — Имах един приятел на Нортийстърн…
Три… две… едно.
— Така ли? — зарадва се Филис. — Коя година? Учих в Харвард…
Роуз се ухили доволно. Така й се стори, или и Саймън се ухили?
— По-добре да седнем някъде — предложи той. Преместиха една коктейл на масичка и се настаниха около нея. Филис не спираше да скимти нещо за Кеймбридж през зимата. Сам се наливаше с мартини, а Роуз мечтаеше да се върне към масата с храна.
— Нали ще си помислите за отбора по софтбол? — попита Саймън.
— Ами… Може.
— Много е забавно — увери я той.
— Нали? — намеси се Филис. — В колежа играех скуош на стена. Не във всички колежи има такива стени, естествено, но за щастие в Харвард няма празно.
Този път не си въобразяваше — Саймън Стайн завъртя очи от досада.
— И ние сме преживели приятни моменти — обади се той.
— Така ли? — опита се да е любезна Роуз. — Къде?
Докато Саймън изброяваше баровете, които беше посещавал, Маги и Филис намериха общи теми за телевизионни предавания.
— Обожавам „Семейство Симпсън“. Гледали сте го, нали — Филис дори се наведе напред, за да сподели някои ценни тайни. — Спомняте ли си епизода, в който майката на Омир караше с фалшива шофьорска книжка?
— Не — отвърна Саймън.
— Не — отрече и Роуз.
— Не си падам много по анимация — обади се и Маги.
Филис се направи, че не чува, и продължи:
— Адресът на книжката беше Боу Стрийт 44, което всъщност е адресът на Нарвард Лампун.
Маги гледа Филис известно време втренчено, след което се наведе напред и прошепна шумно на сестра си.
— Знаеш ли, мисля, че Филис е учила в Харвард.
Саймън започна да кашля, сетне отпи голяма глътка от бирата си.
— Извинете ни за малко — промърмори Маги и след бърз ритник поведе сестра си към вратата.
— Това беше грозно — отсече Роуз.
— Я стига, моля те — отегчено отговори Маги. — Толкова е досадна.
— Не е досадна, а е направо кошмарна — поправи я Роуз.
Маги се засмя звучно и помъкна сестра си към изхода.
— Да си вървим от това кошмарно място.
— У дома ли? — с надежда попита Роуз.
— На друго място, но много по-добро.
Много, много по-късно двете сестри седяха една срещу друга в сепаре в Интернешънъл Хаус ъф Пенкейкс.
Преди това бяха посетили един клуб. След това — друг клуб с по-дълго работно време. После бяха и на някакво парти. А после, ако Роуз не грешеше много и не халюцинираше в резултат на изпитата водка, бяха и в караоке бар. Тя тръсна глава, за да проясни мислите си, но споменът не остана: тя стоеше на сцена, боса, публиката скандираше името й, докато тя доста фалшиво пееше „Среднощния влак за Джорджия“, а Маги подскачаше лудешки.
Роуз подпря чело на масата. Вярно беше. Никаква водка повече, зарече се тя и прехапа устни. Спомни си и каква беше причината да се напие така безпаметно. Джим беше се отказал от пътуването си с нея до Чикаго и бе помолил Саймън да го замести. Мисля, че ти си много по-вътре в тази история от него, бе казала Ейми и по всичко личеше, че тя е права. Къде беше сбъркала? Какво да направи, за да си го върне?
— Дамите готови ли са? — попита отегчената до смърт сервитьорка, застанала с готов молив и бележник до тях.
Роуз прокара пръсти по наименованията в менюто, сякаш бяха напечатани с брайлово писмо.
— Палачинки — изрече тя най-накрая.
— Какви да бъдат?
— За нея с обезмаслена сметана — обади се първа Маги и изтегли менюто от ръцете на Роуз. — За мен също. Освен това два големи портокалови сока и кана с кафе, ако обичате.
Келнерката се отдалечи.
— Не знаех, че пееш! — отбеляза Маги и Роуз започна да хълца.
— Не мога да пея — възрази сестра й. — Умея да водя съдебни спорове.
Маги изсипа четири пакетчета подсладител в кафето си, което келнерката остави пред нея.
— Забавно беше, нали?
— Забавно беше? — повтори сестра й между две хълцания. Очната линия и тушът, които Маги така старателно беше положила предишната вечер, се бяха разтекли и размазали по лицето й. Сега тя приличаше на енот. — Какво смяташ да правиш?
— С кое?
— С живота си.
Маги сбърчи чело.
— Сега си спомням защо никога не излизаме заедно. Изпиваш половин бутилка вино и веднага ми излизаш с план за развитието ми от поне десет точки.
— Искам само да ти помогна — каза Роуз. — Трябва да имаш някаква цел.
Сервитьорката приближи тяхната маса и почти хвърли двете чинии с палачинки и каничка с горещ кленов сироп.