Интересно, помисли си тя, изправи се и се приближи до прозореца в спалнята, като се огледа дали отнякъде не се е появила колата на Сидел. Маги знаеше, че има баба. Смътно си спомняше как седи в скута й, усеща парфюма й с мирис на цветя и чувства гладката й буза до своята, докато мама им прави снимка. Смътно си спомняше същата жена, тяхната баба, и на погребението на майка им. Не беше тайна какво се случи със снимката. След като се преместиха при Сидел, всички явни доказателства, които напомняха за майка й, изчезнаха. Но какво се беше случило с баба й? Спомни си, че преди години, на първия си рожден ден в Ню Джърси попита баща си: „Къде е баба? Тя изпрати ли ми нещо?“
По лицето на баща й премина сянка.
„Съжалявам — отвърна той или поне Маги си мислеше, че каза това. — Тя не може да дойде. — На следващата година зададе същия въпрос, но получи различен отговор. — Баба Ела е в дом“.
„И ние сме в дом“ — отбеляза Маги, без да схване разликата.
Но Роуз знаеше.
„Не такъв дом — обясни тя и погледна баща си, който й кимна. — Тя е в дом за стари хора“. И това беше краят. Независимо дали беше в дом или не, баба им изпращаше картички. Но защо Маги и Роуз никога не ги получаваха?
Зачуди се дали картичките са еднакви. Избра друг плик от купа, този път от 1982 година, адресиран до госпожица Роуз Фелър. Имаше пожелание към Роуз за празника Ханука и беше подписано по същия начин. „Обичам те, липсваш ми, надявам се, че си добре. С любов, баба (Ела)“. Имаше и банкнота, този път от двадесет долара. Маги светкавично я сложи при другата от десет долара.
Баба Ела, помисли си тя. Какво се беше случило? Майка й беше умряла и имаше погребение. Със сигурност баба им е била там. После, месец след смъртта на майка им те се преместиха от Кънектикът в Ню Джърси. Колкото и да напрягаше паметта си, Маги не си спомняше да я е виждала оттогава.
Очите й бяха все още затворени, когато чу звънеца на вратата на гаража, след което се отвори вратата на кола. Тя сложи картичката на Роуз при парите в джоба си и се изправи.
— Маги? — извика Сидел. Токчетата й тракаха по кухненския под.
— Почти свърших — изкрещя в отговор младата жена. Сложи кутията обратно на рафта, където имаше стръкове и семена.
— Остани за вечеря — предложи баща й и я целуна, докато тя навличаше палтото си. — Ще сготвим… — Той замълча и намигна към едната чанта.
— Кавоа — подсказа му Сидел, произнасяйки думата с испански акцент.
— Не, благодаря — каза Маги и бавно се зае да се закопчава, докато наблюдаваше как баща й отнася продуктите в кухнята. Не беше за вярване, но някога той беше красив. Беше виждала негови снимки като по-млад, преди да оплешивее и лицето му да се сгърчи в бръчки и примирение. Понякога, когато го гледаше отзад или когато той се движеше по един особен начин, в стойката на раменете му и овала на лицето му тя виждаше красавец, достоен да се влюби в жена, красива колкото майка й. Искаше да попита баща си за картичките, но не пред Сидел — знаеше, че тя ще смени посоката на разговора от тайнствената баба към въпроса какво е търсила Маги в дрешника им.
— Татко — започна тя. Сидел мина зад нея и отнесе към килера консерви от същата природосъобразна, безсолна и безвкусна супа, която тя беше намерила в кухнята на Роуз. — Искаш ли да обядваме някой ден следващата седмица?
— Разбира се — отвърна баща й в момента, в който Сидел попита:
— Как върви търсенето на работа, Маги?
— Чудесно! — с настроение рече тя и си помисли: „Кучка“.
Сидел разтегна кораловите си устни в насилствена усмивка.
— Радвам се да го чуя.
После обърна гръб на Маги и се върна в килера.
— Ние ти мислим доброто, Маги. Загрижени сме за…
Маги грабна чантичката си.
— Време е да вървя — разбърза се тя. — Трябва да ходя на много места и да се срещам с много хора!
— Обади ми се! — каза баща й. Маги помаха разсеяно и влезе в колата на Роуз, където извади картичката и парите и ги огледа, за да се увери, че са там, че не ги е измислила, че в тях пише точно това, което си беше помислила, че е видяла. Баба. Роуз знае какво да направи. Но когато Маги се прибра у дома, Роуз подреждаше багаж за пътуване.
— Отивам в офиса да довърша нещо. Ще се прибера късно, а утре заминавам рано. В командировка — уточни тя със заповеднически и важен глас, докато оправяше костюмите и лаптопа си. Е, когато Роуз се прибере, двете щяха да разгадаят тайната на липсващата баба.
18
В понеделник сутрин Саймън Стайн стоеше във фоайето на сградата, където се намираше апартаментът на Роуз, обут в мокасини, с камуфлажни панталони и поло „Луис, Домел и Феник“, с бейзболна шапка „Луис, Домел и Феник“ на главата. Роуз излезе бързешком от асансьора и мина покрай него.