— Как за теб?
— Когато израснеш в къща, където никой не го е грижа за храната, ти или ставаш същият, или ставаш прекалено придирчив. — Той грижовно потупа коремчето си. — Познай от кой тип съм. Ти какво ядеше в училище едно време?
— Зависи — отвърна Роуз.
— От какво?
Тя прехапа устна. Обедите в училище за нея се деляха на три категории. Обедите, които майка й приготвяше, бяха красиви — сандвичи с правилно изрязани препечени филийки, с обелени моркови, нарязани на еднакви парчета, с измита ябълка и със салфетка, сгъната на дъното на кесията. Понякога с петдесет цента за сладолед и бележка:
Почерпи се от мен.
Следваха отвратителните обеди. Морковите не бяха обелени, веднъж майка й беше сложила цял морков в кесията със зеленината по него. Забравяше да остави салфетки, забравяше меда, понякога забравяше самия сандвич. Веднъж Роуз си спомни, че откри Маги до шкафчето й да гледа изумено в кесията си.
„Виж!“ — каза тя и показа на Роуз сандвича си, в който нямаше нищо, освен по неизвестни причини чековата книжка на майка им. Роуз погледна в своята чанта и намери смачкана кожена ръкавица.
— Предимно имахме топъл обяд — каза тя на Саймън. Което си беше самата истина. В продължение на две години тя получаваше обяд от майка си, добър или лош. Следваше третата категория — десет години пица и мистериозно месо, предложенията на Сидел от здравословната кухня с нарязана салата, които обикновено Роуз не приемаше.
Саймън въздъхна.
— Бих убил за топъл обяд. Както и да е — рече той и лицето му светна, — смяташ ли, че ще е интересно?
— Спомняш ли си, когато беше студент първа година?
Саймън се замисли.
— Непоносимо беше — отвърна той.
— Точно така. И за мен също. Следователно, смятам, че трябва да приемем, че повечето деца ще са също толкова противни, колкото сме били ние навремето.
Саймън бръкна в куфарчето си и извади куп списания.
— Нещо за четене?
Роуз си избра илюстрирано издание на „Кулинарство“ и някакво списание „Зелената чанта“.
— Какво е това?
— Официално списание за развлечение — рече Саймън.
— Ами — отвърна Роуз и се обърна към прозореца. Затвори очи с надеждата, че Саймън ще я остави на мира, а когато това се случи, тя почувства облекчение.
Първата кандидатка премигна към Роуз и Саймън и повтори последния въпрос на Саймън.
— Моите цели ли? — попита тя. Беше противно млада, със свежо лице, облечена в черен костюм. Гледаше Роуз и Саймън с поглед, който би трябвало да е настоятелен, но вместо това създаваше впечатление, че е късогледа. — Искам след пет години да седя на вашето място.
Само при положение, че защитата на жените е по-добра, помисли си Роуз. През последните десет минути имаше ясното усещане, че тампонът от летището нещо не беше наред.
— Кажете ни защо се интересувате от „Луис, Домел и Феник“ — подсказа Саймън.
— Ами — започна тя уверено, — впечатлена съм от отдадеността на фирмата към работата в полза на обществото.
Саймън погледна Роуз и записа нещо на листа, където си водеха бележки.
— И уважавам разбирането на партньорите, че трябва да има равновесие между работата и задълженията към семейството.
Саймън записа още нещо.
— И според мен — заключи младата жена — Бостън е чудесно място за работа.
Роуз и Саймън се спогледаха. Бостън? Кандидатката ги погледна несигурно.
— Толкова много неща могат да се правят там! Има толкова много история!
— Вярно е — отвърна Саймън, — но ние всъщност се намираме във Филаделфия.
— О! — ахна младата жена.
— Толкова много неща могат да се правят и във Филаделфия — каза Роуз и си помисли, че нещо, което би направила като студентка по право, бе да назначи толкова много интервюта, че всички фирми да работят като едно голямо, самоотвержено цяло на семейни начала.
— Разкажете ни за себе си — подсказа Роуз на червенокосия мъж, който седеше срещу нея.