— Обичаш ли кучета? — попита управителката Беа през дима на цигара „Марлборо“ без филтър, която висеше в ъгъла на устата й. Беше облечена в анцуг, а ръцете й бяха заети със сешоара, издухващ бухналата прическа на малък шицу.
— Умирам си за кучета! — заяви Маги.
— Виждам, че държиш на външния вид — отбеляза Беа, като фиксира с поглед тесните джинси и още по-тясното пуловерче. — Ще се справиш. Къпеш кучетата, режеш им ноктите и бакенбардите, оформяш козината, после я подсушаваш със сешоара. Осем долара на час — добави тя, като вдигна кучето за опашката и каишката и го остави в специалната пластмасова кошница.
— Чудесно — отвърна Маги.
Беа й подаде престилка, шише бебешки шампоан „Джонсънс“ и посочи с глава малък мърляв пудел.
— За аналните жлези знаеш, нали?
Маги я зяпна с надеждата, че нещо не е чула правилно.
— Моля?
— Аналните жлези — повтори Беа с усмивка. — Чакай да ти покажа.
Маги с отвращение я изгледа как вдига опашката на кучето.
— Виждаш ли тук? — посочи тя съответното място. — Изстискваш.
Последва бърза демонстрация, придружена с отвратителна воня. Маги за малко да повърне. Дори кучето май я погледна засрамено.
— На всяко куче ли се прави? — попита Маги.
— Само ако се налага — отвърна Беа.
Няма що, голяма утеха.
— А как да позная на кое се налага?
— Проверяваш дали са подути — отново се засмя Беа.
Маги потръпна погнусено, но преглътна събралата се в устата й слюнка и плахо приближи към своя първи клиент, който очакваше процедурата с не по-малко опасение от нея самата.
Осем часа по-късно Маги бе измила шестнайсет кучета, а по пуловера й бяха полепнали косми от всичките шестнайсет пухкави кожухчета.
— Добра работа — похвали я Беа, докато връзваше раирано фишу около каишката на едно шелти. — Другия път ела с по-подходящи обувки. Ниски някакви или маратонки. Имаш ли?
Тя точно нямаше, но сестра й сигурно притежаваше и такива в колекцията си. С натежали крака Маги излезе на улицата, пъхна ръце в джобовете си, доволна, че поне има къде да преспи тази нощ. Щеше да си направи пуканки, да си налее питие, а сестра й нямаше да й натяква, че пуска музиката твърде силно или че си слага прекалено много парфюм, нито щеше да й досажда с въпроси къде е била и какво е правила.
Маги примижа и погледна към мястото, където същия този ден бе стояла колата на Роуз… В момента там имаше замръзнала локва с няколко мъртви листа.
Добре де, може и да не е точно това място, помисли си Маги, за да се успокои, макар че сърцето й вече блъскаше в гърдите. Пайн Стрийт. В това поне нямаше грешка. Тя приближи табелата на спирката пред едно от бистрата, пресече и измина обратно цялата улица покрай бара за пушачи и „Целувка и грим“, които бяха затворени. Притичваше от една лампа до следващата, забързваше в тъмните участъци, докато отново попадне в светъл кръг, но от колата нямаше и следа.
Стигна до ъгъла, пак се върна под златните гирлянди на коледните венци, украсили лампите, а студът вече щипеше шията й. Пайн Стрийт, поне за улицата нямаше съмнение, освен ако… Ами ако се беше объркала? Това ще прелее чашата, осъзна Маги, като си представи как сестра й се връща от Чикаго и научава, че колата й е изчезнала. Щеше да изгони Маги, да я прати обратно при Сидел, и то без да я остави да обясни дори. Нима можеше да очаква нещо по-различно от съдбата? Цял живот така я караше. Една крачка напред, две назад. Успешно прослушване в Ем Ти Ви, а после онова идиотско ауто кю. Намери си нова работа, а ето че някой бе откраднал колата. Пъхаш крак в процепа на вратата и някой тутакси ти премазва пръстите. По дяволите, изруга тя и се завъртя в кръг. По дяволите, по дяволите, по дяволите!
— И теб ли са спипали? — извика някакъв мъж с кожено яке и тръгна към нея. Вдигна палец да й посочи табелата, която Маги изобщо не бе забелязала. — Прочистване на улиците — обясни човекът и поклати глава. — Омръзна им да оставят талони за глоба, които бездруго никой не плаща, та миналата седмица почнаха да вдигат колите.
— И къде ги карат?
— На паркинга за нарушители — отвърна мъжът, като сви рамене. — Бих те закарал, но… — И той така скръбно погледна към мястото, където бе оставил колата си, че Маги се разсмя. — Ела с мен.
Този път тя се опита да разгледа чертите на лицето му, но й попречи мракът, а и нахлупената качулка на якето му.
— Ще глътна една бърза бира, докато дойде приятелят ми, който ще ни закара и двамата. Носиш ли си чековата книжка?