— Маги! — извика. Никакъв отговор. Само плискане на вода — Маги! — извика отново и заблъска вратата на банята. Отново никакъв отговор. Роуз завъртя топката и нахълта с намерението да разкъса завесата пред душа, дори сестра й да е гола, но да получи някакво обяснение. Направи крачка през мъглата от пара и спря. Виждаше очертанията на силуета през найлоновата завеса. Маги беше с гръб към вратата, челото й бе опряно на плочките. Нещо повече — а и по-лошо. — Маги повтаряше една и съща дума отново и отново.
— Тъпачка… тъпачка… тъпачка… тъпачка…
Роуз замръзна на място. Сцената й напомни един гълъб. Тръгнала бе към „Уауа“ на ъгъла и за малко да стъпи върху птицата, но вместо да се уплаши, гълъбът се вторачи в нея с мънички, изпълнени с омраза очи. Роуз за малко да падне, но когато се окопити, откри какъв е проблемът. Едно от крачетата на птицата бе премазано и тя подскачаше на здравото, присвила раненото плътно до тялото си.
За кратък миг Роуз бе помислила, че може да се опита да помогне.
„О!“ — тихо бе възкликнала тя и бе протегнала ръка с мисълта… каква мисъл? Че ще вдигне мърлявото перушинесто тяло и ще изтича при ветеринаря? Птицата я бе изгледала още веднъж, преди да продължи да се отдалечава с тромави подскоци, но запазила ужасяващо патетичното си наранено достойнство.
Същата е и Маги, каза си Роуз. И тя бе наранена, но човек не можеше да й го натяква, не можеше да помогне, не можеше дори да намекне доколко е наясно, че Маги е наранена, засегната или направо увредена, че има неща, които не е в състояние да проумее или да поправи сама.
Роуз тихо се измъкна и затвори вратата. Изпита познатата смесица от съжаление и гняв, които разкъсваха сърцето й. Отново измина коридора до асансьора, прекоси фоайето, излезе на слънчевия тротоар и си хвана такси. Колата, каза си тя. Сметката за телефона. Кредиторите. Кучето. Дрехите на пода, козметиката, пръсната навсякъде, пликовете „Последно предупреждение“, препълнили пощенската кутия. Роуз затвори очи. На това трябваше да се сложи край. Но как?
21
Ела имаше пясък в обувките си. Тя се събу, отри ходила в постелката на колата, за да махне песъчинките, преди отново да нахлузи обувките.
Луис извърна поглед към нея, когато спряха на червения светофар.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отвърна Ела и се усмихна, за да е по-убедителна. Бяха ходили на късна вечеря („късна“ в смисъл, че се състоя след седем часа), после отидоха на концерт — и то не в клуба на дома, а в едно чудесно заведение в Маями, а Луис шофираше бавно голямата кола в сладостната влажна вечер.
Сега, когато влязоха през портите на „Голдън Ейкърс“, Ела се запита какво ще последва. Ако беше по-млада, навярно щеше да преброи колко пъти я е канил на среща (шест до момента), да пресметне от колко време се виждат и да стигне до заключението, че Луис навярно иска Нещо. Преди шейсет години щеше да се стегне в очакване на половинчасовото опипване и боричкане, преди вечерният час да сложи край на забавлението. Ами сега, на тази възраст? След всичко, което бе преживяла? Мислеше си, че сърцето й е мъртво, закърнял ствол, неспособен нито да изпитва чувства, нито да разцъфне отново. Така си мислеше през годините след смъртта на Каролайн. Но сега.
Луис спря колата на паркинга пред своята сграда.
— Искаш ли да се качиш? Да пием кафе?
— О, няма да мога да заспя цяла нощ — отвърна тя и се изкиска като глупава ученичка.
Качиха се в асансьора, без да продумат. Ела имаше чувството, че нещо не е разбрала както трябва. Може би човекът просто щеше дай предложи чай и да я тормози със снимките на внуците си. А по-голяма бе вероятността просто да търси приятелство, благоразположен слушател, готов да чуе спомените за мъртвата съпруга. Сексът бе немислим. Сигурно и той взимаше някакви лекарства както повечето й познати. Ами ако имаше виагра? Ела прехапа долната си устна. Ама че глупава фантазия. Та тя беше на седемдесет и осем. Кой би пожелал да я вкара в леглото си, с тая отпусната набръчкана кожа и старческите бенки?
— Сякаш си на милиони километри оттук — каза Луис, когато отключи вратата.
— О, аз…
Ела нямаше представа какво точно иска да каже. Последва го навътре, отбеляза си наум, че апартаментът му е по-голям от нейния и не гледа към паркинга и оживената магистрала отвъд, а има чудесна гледка към океана.