— Заповядай, седни — покани я Луис.
Ела се отпусна на канапето и почувства някаква тръпка, тръпка… на какво? Уплаха? Вълнение. Той не беше запалил лампите.
Луис се върна и седна до нея, сложи чаша горещ чай в ръцете й. После отново стана и вдигна щорите. Разкри се водна шир, блеснала под лунната светлина. Виждаха се вълните, къдрещи се по бледия пясък. А прозорците бяха толкова големи, сякаш бяха досами водата, все едно…
— Все едно съм на кораб! — възкликна Ела. Което бе самата истина. Макар да не се бе качвала на кораб от години, усещането бе точно такова. Тя едва ли не чувстваше поклащането, плясъка на вълните, които я отнасят навътре, далеч от всичко познато, далеч от самата нея. И когато Луис хвана ръката й, я споходи някакво познато чувство, че всичко е както трябва, естествено и привично като прилива на вълните към пясъчния бряг.
22
— Трябва да се махне от къщата ми! — заяви Роуз.
Двете с Ейми седяха на масичка в дъното на любимото си кафене и отпиваха чай с лед в очакване да им донесат обяда. Роуз беше дошла на работа с такси и почти цяла сутрин се бе разправяла по телефона с управата на паркингите във Филаделфия в опит да разбере какво се е случило и колко ще й струва последният номер на Маги. В един миг бе погледнала часовника, беше си дала сметка, че още не е свършила никаква работа, и бе набрала номера на апартамента си. Маги не вдигна. Роуз остави кратко гневно съобщение: „Маги, обади ми се в службата“. До един часа още не бе получила отговор на обаждането, затова излезе с Ейми — да хапнат салата и да подготвят стратегия.
— Помниш ли, когато остана при мен три седмици? Беше истински ад! Помниш ли как се заклех никога повече да не го допусна?
— Помня — поклати глава Ейми в знак на съчувствие.
Роуз трепна. Тогава Ейми се бе отбила да гледат някакъв филм, а два дни по-късно бе открила, че от чантата й липсват две червила и четирийсет долара.
— Виж — продължи Ейми, — ти добре се отнасяше към нея. Прояви невероятно търпение. Тя намери ли си работа?
— Така казва.
— „Така казва“ — повтори Ейми. — А дава ли ти пари за наема? За покупки? За каквото и да било?
Роуз поклати глава. Високата чернокожа сервитьорка с божествено тяло се приближи, остави чиниите на масата и се понесе обратно, без да забележи, че чашата за вода на Роуз е празна.
— Защо продължаваме да идваме тук? — попита Роуз, като взе вилицата си. — Обслужването е ужасно.
— Обичам парите ми да остават в общността — заяви Ейми.
— Нека ти напомня — кротко отбеляза Роуз, — че ти нямаш нищо общо с тая общност. — Тя разбърка салатата, хапна малко и бутна чинията си. — Какво да правя с Маги?
— Изхвърли я на улицата — предложи Ейми с пълна със спанак уста. — Кажи й, че трябва да се вземе в ръце.
— И къде ще отиде?
— Проблемът не е твой. Може да прозвучи жестоко, но Маги няма да умре от глад на улицата. Освен това не носиш отговорност за нея. Ти си нейна сестра, а не майка.
Роуз прехапа долната си устна.
— Извинявай — въздъхна Ейми. — Мъчно ми е, че Маги затъва все повече. Жалко, че Сидел е толкова непоносима. Съжалявам и за майка ти. И все пак съм длъжна да ти кажа, онова, което се опитваш да направиш… просто няма да се получи. Не можеш да бъдеш нейна майка.
— Така е — тихо каза Роуз. — Просто не знам как да постъпя. Тоест знам какво се очаква да направя, но не и как.
— Повтаряй след мен: „Маги, трябва да си отидеш…“ Сериозно ти говоря. Тя ще се приюти при баща ти и Сидел и ако съжителството с тях не я убеди да си събере ума и да спазва правилата, докато събере достатъчно пари да се отдели, нищо няма да се получи. Можеш дори да й дадеш пари, забележи, че не казвам „назаем“, просто й ги даваш, без да очакваш да ги върне. Мога и аз да помогна, ако искаш.
— Благодаря ти — рече Роуз и се изправи. — Трябва да вървя.
— Маги също — отбеляза Ейми. — Налага се да помислиш и за себе си. — Роуз прие съвета с унило поклащане на глава. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — вече по-бодро настоя Ейми. — Каквото и да е. Дръж ме в течение.
Роуз обеща да й позвъни и се върна в службата си. Проверката на съобщенията установи, че няма обаждане от Маги, но пък Сидел се бе записала на секретаря: „Роуз, моля те, обади ни се. Час по-скоро“.
Може би сестра й бе вече там. Роуз изпълни гърдите си с въздух и набра номера.
— Аз съм, Роуз — изрече в слушалката.
— Трябва да направиш нещо за сестра си — започна Сидел, без каквото и да е предисловие, а после я засипа със списък на последните и най-възмутителни провинения на Маги. — Имаш ли представа, че кредиторите й звънят в осем сутринта у дома?