— И на мен звънят — прекъсна я Роуз.
— Не можеш ли да направиш нещо? — поиска да знае Сидел. — Ти си адвокат в края на краищата, не можеш ли да им кажеш, че е незаконно да звънят тук? Мила, това се отразява зле на баща ти…
Роуз се готвеше да отвърне, че и на нея не й се отразява добре, че приумиците на Маги облагодетелстват единствено нея… Предпочете да премълчи и обеща да се опита да предприеме нещо. Така сложи край на разговора и отново позвъни в апартамента си. Никой не вдигна. Сега вече започна да се тревожи. Може пък Маги да бе отишла на работа. Как пък не! А нищо чудно журито скоро да се отбие, за да й връчи короната „Мис Америка“. Роуз включи компютъра и влезе в пощата си. Един от партньорите доста остро поставяше въпроса кога най-сетне ще е готова с черновата на някакво изложение. Циркулярен имейл от Саймън Стайн, озаглавен „Мач по софтбол преди началото на сезона“, който Роуз изтри, без да отваря.
Тя се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята. Трябва да се видя с Джим, реши накрая. Още сега. Независимо дали и той иска да я види, или не. Погледна краката си и забеляза, че е обула две напълно различни черни мокасини — неизбежно следствие от навика на Маги да струпва всичките й обувки на едно място. „Маги!“ — надигна се в главата й гневен безмълвен вик, който я подтикна да изтича по коридора, да мине край секретарката на Джим („Ей! Той говори по телефона, Роуз!“) и да нахълта в кабинета му.
— Роуз? Какво става? — попита той, след като затвори телефона, а и вратата.
Роуз погледна обувките си. Отговорът би трябвало да гласи, че апартаментът й е в пълен безпорядък, че животът й се разпада, че дължи на управление „Паркинги“ двеста долара, че в дневната й се е настанило неканено куче и на всичкото отгоре тя дори не е в състояние да се облече прилично. Изпитваше нужда той да я прегърне, да обгърне лицето й с ръце, да й каже, че връзката им едва сега започва, бурно начало наистина заради постоянното натрапчиво присъствие на Маги, но скоро отново ще бъдат заедно.
— Ей — повтори Джим и я поведе към кожения фотьойл пред бюрото си, предназначен за клиенти, който коварно накланя тялото назад и по този начин го отдалечава от бюрото, подсигурявайки неизменно ръстово предимство за обитателя на кабинета, настанил се зад бюрото.
Роуз успя да остане права и дълбоко пое дъх. „Изрази се кратко“, напомни си тя.
— Липсваш ми — промълви тя.
Лицето на Джим се изкриви в гримаса на съчувствие.
— Съжалявам, Роуз — каза той. — Тук настана пълна лудница.
Роуз се почувства като във влакче на ужасите, изкачило се на някакво възвишение, а долу в ниското целият й живот се разпадаше. Нима той не виждаше колко отчаяно се нуждае от него?
Той обгърна раменете й с ръце, но не скъси дистанцията.
— Как мога да ти помогна? — попита. — Какво да направя?
— Ела довечера — промълви тя и притисна устни в трапчинката под брадата му с пълното съзнание, че върши тъкмо онова, което никоя жена при никакви обстоятелства не бива да прави, а именно, да се моли. — Имам нужда да те видя насаме. Моля те!
— Може да стане късно… Някъде към десет.
— Няма значение. Ще те чакам. — „Ще те чакам ако ще и цяла вечност“, добави мислено и излезе от кабинета.
Секретарката зяпна подире й.
— Не можеш да влизаш току-така — скара й се тя. — Трябва да изчакваш да ти дам знак.
— Съжалявам — отвърна Роуз и си даде сметка, че цял ден прави едно и също — извинява се наляво-надясно. — Наистина съжалявам.
23
Телефонът в апартамента на Роуз отново звънеше. Маги не вдигна. Тя захвърли хавлията на пода в дневната и влезе под душа. За трети път тази сутрин. Безброй пъти бе вземала душ в дните след злополучната среща със зловещото дуо Грант и Тим. По десет, двайсет, дори по трийсет минути се търкаше с гъбата, миеше косата си, докато започне да скърца. И ето че отново се чувстваше мръсна. Толкова седмици спеше на канапето у Роуз, а с какво можеше да се похвали? Нямаше пари. Нямаше гадже. Нямаше и набелязани цели. Нищо, нищо, нищо. Само гадняри, които й налитаха по паркингите, все едно бе кръгла нула. Все едно не съществуваше.
Чу гласа на сестра си, който се записваше на секретаря. „Маги, там ли си? Вдигни телефона, трябва на всяка цена да говоря с теб. Маги…“
Без да обръща внимание на записаното обаждане, тя се уви в хавлията, избърса огледалото от парата и погледна отражението си. Неизменното оръжие номер едно бе нейното тяло, а то бе в отлична форма, по-смъртоносно и от нож. Зарече се да открие онези двамата. Щеше да претърси целия град и да ги намери — в някой бар или автобус. Все някъде.