— Мога ли да говоря с господин Фелър, ако обичате? — попита тя, а гласът й прозвуча поне с една октава по-високо от обичайния й дрезгав изговор. — Обажда се дъщеря му Роуз Фелър. — Изчака с долепена до ухото слушалка, малката й сестричка не се отделяше от нея. — Разбирам. Добре. Не, просто му кажете, че ще се видим по-късно. Благодаря ви. Дочуване. — После остави слушалката.
— Какво? — поиска да узнае Маги. — Какво стана?
— Няма го. Жената каза, че не знае кога ще се върне.
— Но ще се прибере за вечеря, нали? — Гласчето на Маги изтъня до скимтене. Лицето й бе пребледняло, очите огромни, сякаш ако и двамата й родители не се приберат за вечеря, не би могла да го понесе. — Нали? — настоя тя.
— Разбира се — каза Роуз и в този момент направи нещо, което наведе Маги на мисълта, че надвисналата опасност е съвсем истинска — тя сложи дистанционното в ръката й и излезе от стаята.
Маги я последва.
— Остави ме — махна с ръка Роуз. — Трябва да помисля.
— И аз мога да мисля — заяви Маги. — Мога да ти помогна да мислиш.
Роуз свали очилата си и избърса стъклата с крайчето на блузката си.
— Ще трябва да проверим дали не липсва нещо.
— Куфар ли?
— Нещо такова — кимна Роуз.
Момичетата се качиха на горния етаж, влязоха в спалнята на родителите си и се огледаха. Роуз се бе подготвила за обичайния безпорядък — усукани чаршафи, възглавници по пода, полупразни чаши и недоядени препечени филийки на нощното шкафче. Леглото обаче беше оправено. Нито едно чекмедже не зееше отворено. На нощното шкафче Роуз откри чифт обици, гривна, часовник и гладка златна халка. Тя потръпна, после побърза да скрие халката в джоба си, преди Маги да я види и да почне да пита защо майка им е разтребила стаята и е свалила халката си.
— Куфарът е тук! — възкликна Маги, като излезе от дрешника с грейнало лице.
— Добре — отсече Роуз. Налагаше се отново да се опита да се свърже с баща си и да му каже какво са открили, стига да успееше да залъже сестра си да се занимава с нещо друго.
— Ела — каза тя и поведе Маги надолу по стълбите.
Маги търкаляше точилката по пликчето с чипс. Роуз погледна часовника за трети път през последната минута. Шест часът. Роуз полагаше усилия да се преструва, че всичко е наред, макар че нищо не беше наред. Не беше успяла да се свърже с баща си, а майка им още я нямаше. Дори да бе забравила, че ще се приберат по-рано, до три и половина трябваше да си е у дома.
Мисли! — заповяда си Роуз, заслушана как сестра й натрошава чипса, после го стрива на пясък. Вече бе приела мисълта, че майка им пак е заминала НЯКЪДЕ. Тя и Маги не биваше да знаят къде е това НЯКЪДЕ, нито защо трябва да ходи там. Роуз обаче знаеше. Миналото лято, когато майка им се върна от НЯКЪДЕ, Маги й бе показала намачканата брошура.
— Какво пише? — бе попитала тя.
Роуз внимателно прочете написаното на корицата.
— „Временен приют“ — каза тя, зяпнала рисунката — свита длан, уловила лицата на мъж, жена и дете.
— Какво значи?
— Не знам — отвърна Роуз. — Къде я намери?
— В куфара на мама.
Роуз дори не попита как тъй Маги е ровила в куфара на майка им — дори на шест годинки Маги проявяваше невероятно любопитство. Няколко седмици по-късно — от колата на семейство Шен на връщане от излет с еврейското училище, — когато подминаха няколко скупчени сгради с табела отпред, тя забеляза същата рисунка като на брошурата — същите лица, същата свита длан.
„Какво има тук?“ — попита тя с нарочно небрежен тон, защото прекалено бързо бяха прелетели, за да може да огледа по-добре и сама да си състави мнение.
„Лудница“ — с насмешка бе отвърнал Стивън Шен, а майка й се бе обърнала тъй рязко, че косата й бръсна бузите на Роуз и тя вдъхна аромата на „Аква Нет“.
„Стивън! — с укор бе възкликнала тя, после се обърна към Роуз и обясни с мек глас, както се говори на малко дете. — Мястото се нарича «Временен приют». Това е болница за хора, които имат нужда да излекуват чувствата си“.
Тъй значи. Това беше НЯКЪДЕ. Роуз не се изненада, защото за всеки бе ясно, че майка им има нужда от помощ. Но къде ли беше сега? Да не би пак да е отишла там?
Роуз отново погледна часовника. Шест и пет. Позвъни в службата на баща си, но чу единствено сигнала „свободно“. Остави слушалката и влезе в дневната. Маги седеше на канапето и гледаше през прозореца. Роуз седна до нея.
— Аз ли съм виновна? — прошепна Маги.
— Какво?
— Аз ли съм виновна, че е заминала? Ядосала се е, защото не слушам в училище?
— Не, не — отвърна Роуз. — Не си виновна ти. Не е заминала. Сигурно се е объркала, може и да е катастрофирала с колата. Всякакви неща се случват! — Макар да не искаше да тревожи Маги, тя пъхна ръка в джоба си, където напипа хладния метал на халката. — Не се безпокой.