— Страх ме е — прошепна Маги.
— Знам. И мен ме е страх.
Двете останаха на канапето в очакване, докато слънцето залезе.
Майкъл Фелър спря пред къщата в седем и една-две минути и двете деца се втурнаха да го посрещнат.
— Тати! Тати! — викна Маги и се втурна към него. — Мама я няма! Няма я! Не се прибра!
Майкъл се обърна към по-голямата си дъщеря.
— Роуз? Какво става тук?
— Прибрахме се по-рано от училище… учителите имат семинар. Миналата седмица ви донесох съобщението…
— Тя не е ли оставила бележка? — попита бащата и с бързи крачки влезе в кухнята.
— Не — отвърна Роуз.
— Къде е тя? — поиска да узнае Маги. — Ти знаеш ли?
Баща им поклати глава, посегна едновременно към червеното бележниче и телефона.
— Не се тревожете. Сигурен съм, че няма защо да се безпокоите.
Полунощ. Роуз бе сварила за Маги оризови спагети с рибен бульон, постара се да накара и баща си да хапне, но той махна с ръка и остана до телефона, набираше номер след номер. В десет бе забелязал, че децата са още будни, нареди им да си облекат нощниците и да си лягат, но забрави да провери дали са си измили зъбите.
— Хайде, заспивайте — подкани ги той.
Цели два часа децата лежаха заедно в леглото на Роуз, на тъмно, но с широко отворени очи. Роуз бе разказала приказки на Маги — „Пепеляшка“ и „Червената шапчица“, приказката за принцесата и вълшебните пантофки, с които танцувала до забрава.
На външната врата се позвъни. Роуз и Маги тутакси се надигнаха.
— Трябва да отворим — рече Маги.
— Може да е тя — предположи Роуз.
Хванати за ръце, двете изтичаха боси по стълбите към долния етаж. Баща им бе вече на вратата и макар да не чуваше нито дума, Роуз разбра, че се е случило нещо ужасно, майка им никак не беше добре, нищо вече нямаше да бъде както преди.
На прага стоеше висок мъж в зелена униформа и кафява шапка с широка периферия.
— Господин Фелър? — бе попитал той. — Тук ли живее Каролайн Фелър?
Баща й преглътна мъчително и кимна. От шапката на непознатия по пода капеше дъждовна вода.
— Боя се, че ви нося лоши новини, сър.
— Намерихте ли мама? — попита Маги с тъничко напрегнато гласче.
Полицаят ги погледна с тъжни очи. Коженият колан изскърца, когато той вдигна ръка и я сложи на рамото на баща им. Водата закапа по босите крака на Маги и Роуз. Мъжът отмести очи към тях, после отново към баща им.
— По-добре ще е да поговорим насаме, сър.
И Майкъл Фелър — с приведени рамене, със съкрушено лице — го поведе навътре.
А после…
После лицето на баща им заприлича на каменните обелиски от Стоунхендж. После чуха да се споменава „катастрофа с колата“, стегнаха си багажа и напуснаха къщата в Кънектикът, напуснаха училището, приятелите си, познатата улица. Баща им събра вещите на майка им в кашони, за да бъдат изпратени в „Милосърдно сърце“, тримата се качиха в пикапа и заминаха за Ню Джърси.
„Започваме отначало“ — бе казал баща им. Сякаш това изобщо бе възможно. Сякаш миналото бе нещо, което могат да захвърлят като опаковка от вафла или чифт обувки, които са ти умалели.
В апартамента във Филаделфия Роуз се изправи в леглото с ясното съзнание, че тази нощ няма да успее да заспи. Спомни си погребението. Спомни си, че облече морскосинята рокличка, купена за първия учебен ден преди девет месеца. Беше й окъсяла, а ластикът на бухналите ръкави остави тъмни резки по ръцете й. Спомни си лицето на баща й край гроба, отнесено и тъжно, и това на възрастната жена с червеникава коса, седнала в дъното на помещението, която тихичко плачеше в кърпичката си. Бабай. Къде ли бе отишла тя? Роуз нямаше представа. След погребението рядко говореха за баба си и майка си. Живееха далеч от полицая с шапката с широка периферия, пълна с вода, далеч от алеята, където бе оставил джипа си с включени сини светлини, които проблясваха в тъмното, далеч от пътя, който го бе довел в техния дом. Пътят бе мокър и хлъзгав, с опасни завои, същинска черна панделка като лъжлив език. Бяха заминали далеч от този път, от къщата и гробището, където бе погребана майка им, под покривало от размекната тъмна пръст и камък с нейното име, годините на раждането и смъртта и изсечените думи „съпруга и обична майка“. Роуз никога повече не се върна там.
Втора част
ОБРАЗОВАНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА
24
Нужен ми е план, мислеше си Маги.
Седеше на пейка в сградата на гарата на Тринайсета улица, в подобно на пещера помещение, пълно със захвърлени по пода стари вестници и опаковки от сандвичи, пропито с миризма на гранясало, на пот и набити с мъгла зимни палта. Наближаваше полунощ. Изнервени уплашени майки влачеха децата си за ръка. Бездомници хъркаха по издрасканите дървени пейки. И аз можех да съм на тяхно място, помисли си Маги и усети в стомаха й да се надига паника.